Агата Кристи: След погребението

Поаро зададе доста отвлечен на пръв поглед въпрос:

— Тези монахини, които са събирали помощи в района, дали са идвали пак някой следващ ден?

— Да, идвали са — около седмица по-късно. Всъщност в деня на следствието, струва ми се.

— Съвпада! — извика Поаро. — Идеално съвпада.

Инспектор Мортън го погледна въпросително:

— Откъде този интерес към монахините?

— Обстоятелствата ми го наложиха. Едва ли ще убегне от вниманието ви, инспекторе, че посещението на монахините е било в деня, когато е била вмъкната в къщата отровната сватбена торта.

— Нима искате да кажете…? О, струва ми се абсурдно!

— Никога не говоря абсурдни неща — възрази му Поаро доста свирепо. — А сега, mon cher, ще ви оставя да си правите разпитите и разследването на нападението над мисис Абърнети. А пък аз трябва да потърся племенницата на покойния Ричард Абърнети.

— И внимавайте какво ще говорите пред мисис Банкс.

— Имах предвид не мисис Банкс, а другата племенница на Ричард Абърнети.

Поаро свари Розамънд да седи на една пейка край поточе, което се спускаше в малък водопад и после се провираше през гъсти рододендронови насаждения. Тя бе заковала погледа си във водата.

— Надявам се, не обезпокоявам една Офелия? — попита Поаро, сядайки до нея. — Може би учите тази rôle?

— Никога не съм играла в пиеси на Шекспир — отвърна Розамънд. — Освен веднъж, в репертоарния театър. Бях Джесика от „Венецианският търговец“. Отвратителна роля.

— Но много патетична. „От музиката все ми става тъжно…“ Клетата Джесика, какъв товар е носела като дъщеря на омразния и презрян евреин! Какви ли съмнения са я терзали, когато е откраднала дукатите на своя баща, бягайки при любимия си. Джесика със златото е едно, Джесика без златото може би друго.

Розамънд обърна глава към него и рече с нотка на упрек:

— Мислех, че сте заминали. — И погледна часовника си. — Минава дванадесет часът.

— Изпуснах влака — отвърна Поаро.

— Защо?

— Мислите, че съм го изпуснал по някаква причина?

— Предполагам. Вие сте точен човек, не е ли така? Ако сте искали да го хванете, сигурна съм, щяхте да го сторите.

— Възхитителна сте в преценките си. Знаете ли, мадам, седях в беседката и се надявах да ме посетите.

Розамънд го погледна втренчено.

— Защо да ви посещавам? Снощи вие се сбогувахте с всички нас в библиотеката.

— Съвсем вярно. А нямаше ли нещо… което искахте да ми кажете?

— Не — поклати глава Розамънд. — Имах да обмислям много въпроси. Важни въпроси.

— А, да.

— Не ми се случва често да размишлявам — продължи Розамънд. — Струва ми се загуба на време. Но това сега е важно. Мисля, че човек трябва да планира живота си според своите желания.

— И сега именно това правите?

— Ами… да. Опитвам се да взема решение.

— Относно съпруга ви?

— До известна степен.

Поаро почака малко, после каза:

— Току-що пристигна инспектор Мортън. — Предугадил въпроса на Розамънд, той поясни: — Полицаят, натоварен с разследването на смъртта на мисис Ланскне. Дошъл е да зададе въпроси на всички вас за това, какво сте правили в деня на убийството.

— Разбирам. Алибита — рече Розамънд весело. На красивото й лице се изписа ликуваща усмивка и тя продължи: — Майкъл ще проклина. Той си мисли, че не знам къде е бил този ден. При онази жена естествено.

— Как разбрахте?

— Много лесно — от начина, по който ми съобщи, че щял да обядва с Оскар. Така небрежно го каза, разбирате ли, а ноздрите му потрепваха както винаги, когато лъже.

— Горещо съм благодарен на съдбата, че не съм ваш съпруг, мадам.

— А после, разбира се, позвъних на Оскар, за да съм сигурна — продължи Розамънд. — Мъжете са такива наивни лъжци.

— Страхувам се, че той не е особено верен съпруг — осмели се да отбележи Поаро.

Розамънд не отхвърли предположението му, а отвърна:

— Не е.

— Но вие нямате нищо против?

— В известен смисъл дори е забавно. Искам да кажа, да имаш съпруг, когото другите жени искат да ти грабнат. Противно би ми било да съм женена за мъж, когото никой не иска — като клетата Сюзън. Грег наистина е пълен мухльо!

Поаро я изучаваше.

— Ами ако някоя от тях успее да ви го отнеме?

— Няма да успее — отсече Розамънд. — Особено сега.

— Искате да кажете…

— Особено сега, когато наследихме парите на чичо Ричард. Майкъл си пада по хубавиците, а тази Сорел Дейнтън почти успя да го окачи на въдицата си. Искаше да си го осигури завинаги, но за Майкъл театърът стои над всичко. А сега пред него се откриват неограничени възможности. Може да направи своя собствена постановка и да бъде не само актьор, а и режисьор. Знаете ли, той е амбициозен и много талантлив. Не е като мен. Аз обожавам да играя, имам хубава външност, но не ме бива особено. Да, сега вече не се безпокоя за Майкъл. Защото парите са мои, нали разбирате.