Агата Кристи - Завесата (Последният случай на Поаро)

Мисис Лътръл се съгласи, но забелязах, че го направи твърде неохотно.

Нортън и аз трябваше да седнем заедно срещу семейство Лътръл. Забелязах, че мисис Лътръл бе определено недоволна. Тя започна да хапе устните си, а очарованието и ирландският й акцент напълно изчезнаха за момент.

Скоро ми стана ясно защо. По-късно играх много пъти с полковник Лътръл и той наистина не бе чак толкова лош играч. Бих го определил като средно добър, но склонен да забравя. От време на време нравеше по някоя наистина сериозна грешка именно по този причина. Но когато играеше с жена си, той грешеше непрекъснато. Тя явно го изнервяше, а това го караше да греши тройно повече от обикновено. Мисис Лътръл играеше наистина много добре, но бе доста неприятна като партньор. Тя не изпускаше нито една възможност да не спазва правилата, ако противниците й не ги знаеха, но пък веднага ги прилагаше, щом като бяха в нейна полза. Умееше също така доста ловко да наднича в картите на противниците си. С други думи, тя играеше, за да спечели.

И съвсем скоро ми стана ясно какво имаше предвид Поаро, когато каза, че е кисела като оцет. Когато сядаше да играе на карти, самоконтролът й изчезваше, а устата й бълваше язвителни забележки след всяка грешка на клетия й съпруг. На нас с Нортън ни стана действително много неудобно и аз си отдъхнах с облекчение, когато роберът най-после свърши.

И двамата се отказахме от втория робер, под предлог, че е станало много късно.

Когато си тръгвахме, Нортън доста непредпазливо даде воля на чувствата си.

— Според мен, Хейстингс, всичко бе направо отвратително. Побеснявам, когато гледам как го тормозят стария човек. А пък и той как смирено понася всичко! Горкият човечец. Няма нищо общо със сприхавите полковници, дето са били в Индия.

— Шт — предупредих го аз, тъй като бе повишил непредпазливо глас и се боях, че стария полковник Лътръл може да го чуе.

— Ама наистина е много неприятно.

Отвърнах съчувствено:

— Напълно бих го разбрал, ако вземе да я убие.

— Няма да го направи — поклати глава Нортън. — Духът му е напълно сломен. Ще продължи да повтаря: „Да, мила, не, мила, съжалявам, мила“, да тегли мустаците си и да хленчи, докато не отиде в гроба. Той не може да се защити, дори и ако е ядосан!

Поклатих тъжно глава, защото не можех да отрека, че Нортън е прав.

Спряхме се в антрето, където забелязах, че страничната врата към градината е отворена и вятърът нахлува през нея.

— Не е ли по-добре да я затворим? — попитах аз.

Нортън се поколеба за миг преди да ми отговори:

— Ами… ъ-ъ… струва ми се, че не всички са се прибрали.

През ума ми мина някакво съмнение.

— Кой е навън?

— Мисля, че дъщеря ви… и… ъ-ъ… Алъртън. Опитваше се да говори съвсем непринудено, но след като бях разговарял с Поаро, тази новина направо ме разтревожи.

Джудит… и Алъртън. Наистина ли Джудит, моята умна и уравновесена Джудит, не би се увлякла по тоя тип? Сигурно ли беше, че ще го разбере що за човек е?

Повтарях си наум тия въпроси, докато се събличах, но неясното ми безпокойство не ме напускаше. Не можах да заспя и непрекъснато се въртях в леглото.

Когато човек е разтревожен през нощта, всичко започва да приема неестествени размери. Обзе ме отново чувството на отчаяние и ми се струваше, че съм загубил нещо. Ако само беше жива моята мила съпруга. Жената, на чиито преценки се уповавах така дълго. Тя винаги бе показвала разум и разбиране към децата.

Без нея се чувствах ужасно непълноценен. Отговорността за безопасността и щастието на децата ни беше моя. Щях ли да се справя с подобна задача? Бог да ми е на помощ, но аз не съм находчив човек. Вървя слепешката и допускам грешки. Ако Джудит проиграеше шансовете си да бъде щастлива, ако трябваше да страда…

Отчаян, запалих лампата и седнах в леглото.

Повече не можех да издържа. Трябваше да се наспя. Станах от леглото, отидох до мивката и се загледах колебливо в шишенцето с аспирина.

Не, необходимо ми бе нещо по-силно от аспирин. Сетих се, че Поаро сигурно има някакво приспивателно. Минах през коридора до стаята му и се спрях разколебан за минута пред вратата. Стана ми жал да събуждам Стария човек.

Докато се чудех какво да направя, чух звук от стъпки и се извърнах да погледна. По коридора към мене се приближаваше Алъртън. Осветлението бе слабо и докато не се приближи, не можех да различа лицето му, та за минута се чудех кой ли може да бъде. После разбрах и настръхнах целият. Защото онзи се усмихваше на себе си, а аз не можех да понасям усмивката му.