Агата Кристи - Завесата (Последният случай на Поаро)

Мълчах и обмислях навъсено чутото в продължение на няколко минути. После се върнах отново към предишната ни тема.

— Знаете ли какво, Поаро — подхванах аз. — За мен ще бъде съвсем лесно да открия кой е X. Трябва само да се поразровя наоколо и да науча кой се е познавал с всички от тях. Имам предвид хората от вашите пет случая.

Изрекох думите си напълно победоносно, но Поаро просто ме погледна с насмешка.

— Аз не съм ви повикал тук, Хейстингс, за да ви гледам как ще изминете несръчно и мъчително пътя, по който вече съм минал. И нека ви кажа, че нещата не са толкова прости, колкото ви се струват. Четири от тези убийства са били извършени в това графство. Хората, които са се събрали под този покрив, не са сбирщина от случайно дошли непознати. Това не е хотел в истинския смисъл на думата. Семейство Лътръл по произход са оттук — те са изпаднали в нужда, купили са къщата и се опитват да направят пари. Пристигналите тук са техни приятели или хора, препоръчани от техни близки. Сър Уйлям е убедил семейство Франклин да дойдат. Те на свой ред са предложили на Нортън, а вярвам, че са поканили и мис Коул, и така нататък. От което може да се заключи, че има доста голяма вероятност, някой, който е познат на един от тях, да бъде познат и на всички пипнали, X може да се намира там, където всички факти са напълно известни. Да вземем случая със селския работник Ригс. Селото, в което се е случила трагедията, не е далече от къщата на чичото на Бойд Карингтън. Родителите на мисис Франклин също са живеели наблизо. Хотелчето в селото често се посещава от туристи. Някои от приятелите на семейството на мисис Франклин са имали навика да отсядат в него. Самият Франклин е отсядал там. Нортън и мис Коул може да са отсядали там и вероятно са го правили.

— Не, не, приятелю — завърши Поаро, — моля ви да не правите несръчните си опити да откриете тайната, която отказвам да споделя с вас.

— Но това е дяволски глупаво. Сякаш ще реша да я кажа на някого. Честно казано, Поаро, омръзна ми от всичките тия подигравки за лицето ми, което издавало всичко. Никак не ми е смешно.

— Сигурен ли сте, че това е единствената причина — тихо попита Поаро. — Не осъзнавате ли, приятелю, че ако научите тайната, тя може да бъде опасна за вас? Не разбирате ли, че аз съм загрижен за вашата безопасност?

Зяпнах го с отворена уста. Досега не бях мислил, че случаят може да се погледне и от тая страна. Но това, разбира се, беше съвсем вярно. Ако един умен и изобретателен убиец, който вече е успял да се спаси след пет убийства и смята, че е останал извън всяко подозрение, установи, че някой е по следите му, тогава сигурно ще стане опасен за преследвача си.

— Но тогава и вие — отсякох аз, — и вие самият сте изложен на опасност, Поаро?

Поаро, доколкото му позволяваше осакатеното тяло, махна с ръка в знак на пълно пренебрежение.

— Аз съм свикнал с това и мога да се предпазя. А пък и ето, нали съм довел тук вярното си куче, което също ще ме защити? Моят чудесен и верен Хейстингс!

Поаро трябваше да си ляга рано. Ето защо го оставих да си легне, а аз тръгнах да слизам, като по пътя се спрях да разменя няколко думи с прислужника му Къртис.

Убедих се, че е флегматичен човек с бавна мисъл, но същевременно на него можеше да се разчита и разбираше от работата си. Къртис бе започнал работа при Поаро, след като той бе се върнал от Египет. Каза ми, че здравето на господаря му било доста добро, но от време на време получавал обезпокоителни сърдечни атаки и че сърцето му било доста отслабнало през последните няколко месеца. Типичен случай на машина, която почва да отказва.

И тъй, животът на Поаро бе преминал добре. И все пак сърцето ми се свиваше заради стария ми приятел, който не отстъпваше без борба нито една крачка по пътя надолу. Дори и сега, когато беше осакатен и изнемощял, несломимият му дух все още го караше да върши работата си, в която бе толкова вещ.

Слязох на долния етаж със свито сърце. Не можех да си представя живота без Поаро…

Във всекидневната току-що бяха завършили един робер и ме поканиха да се включа в играта. Реших, че ще е добре да се поразсея и приех. Бойд Карингтън не искаше да играе повече и аз седнах с Нортън, полковника и мисис Лътръл.

— Какво ще кажете, мистър Нортън — обади се мисис Лътръл. — Да си премерим ли силите с тия двамата? Последния път, когато играхме заедно, имахме голям успех.

Нортън се усмихна любезно, но замънка, че „може би, но всъщност не е ли по-добре да теглим карти?“.