Агата Кристи - Завесата (Последният случай на Поаро)

Той вдигна изненадано поглед:

— Здравейте, Хейстингс, още ли не сте си легнали?

— Не можах да заспя — рязко казах аз.

— Само заради това ли сте буден? Веднага ще ви оправя. Елате с мене.

Последвах го в стаята му, която бе съседна на моята. Някакво странно любопитство ме караше да опозная този човек, колкото се може по-добре.

— Вие самият не си лягате рано — подхвърлих аз.

— Никога не съм си лягал рано. Особено когато навън е толкова приятно. Тия приятни вечери не са за изпускане.

Той се засмя, а смехът му ме дразнеше. Последвах го в банята, където той отвори едно малко шкафче и извади шишенце с хапчета.

— Заповядайте. Това си е истински наркотик. Ще заспите като пън, а и сънищата ви ще бъдат приятни. Чудесно нещо е тоя „Слъмбърил“ — такова е търговското му наименование.

Въодушевлението в гласа му ме накара да застана леко нащрек. Дали пък не беше и наркоман? Промълвих колебливо:

— Не е ли… опасно?

— Опасно е, ако вземете прекалено много от него. Това е един от барбитуратите, чиято токсична доза е много близка до лечебната.

Той се усмихна, а краищата на устните му се извиха неприятно нагоре.

— Предполагам, че не може да се купи без рецепта — рекох аз.

— Не можете, приятелю. Е, буквално казано — вие не можете. Но аз имам приятели аптекари.

Предполагам, че бе глупаво от моя страна, но понякога не мога да се въздържам. Попитах го:

— Струва ми се, че сте се познавали с Едерингтън?

Веднага усетих, че въпросът ми попадна на място.

Погледът му стана сериозен и предпазлив. Заговори с променен глас и макар че се опитваше да бъде непринуден, думите му прозвучаха фалшиво:

— О, да — аз се познавах с Едерингтън. Горкият човек.

После, като не чу нищо от мене, продължи:

— Едерингтън вземаше наркотици, естествено, но прекали с тях. Човек трябва да знае кога да спре. Но той не се спря. Неприятна история. Съпругата му извади късмет. Ако в съда не бяха се отнесли със съчувствие към нея, щяха да я обесят.

Подаде ми две от хапчетата. После подхвърли небрежно:

— И вие ли се познавахте с Едерингтън?

Отговорих му самата истина:

— Не.

За момент изглеждаше объркан и не знаеше как да продължи. Опита се да го обърне на смях.

— Забавен човек беше. Не бе съвсем възпитаник на църковното училище, но понякога бе добър партньор на масата.

Благодарих му за хапчетата и се върнах в стаята си.

Когато си легнах отново и загасих лампата, се запитах дали не съм постъпил глупаво.

Защото ми дойде натрапчивата мисъл, че Алъртън бе почти със сигурност X. А аз му бях показал, че го подозирам в това.

Разказът ми за прекараните дни в Стайлс сигурно изглежда много несвързан. В спомените ми всичко, което се случи, представлява поредица от разговори — от насочващи думи и изречения, които са се запечатали в съзнанието ми.

Преди всичко и съвсем в началото, аз трябваше да се примиря с мисълта, че Еркюл Поаро е слаб и безпомощен. Наистина вярвах в твърдението му, че мозъкът му все още е проницателен, както някога, но физически бе толкова изнемощял, че веднага ми стана ясно, че предоставяната ми роля е далеч по-важна, отколкото обикновено. Аз трябваше да бъда, както се оказа, очите и ушите на Поаро.

Вярно е, че при хубаво време, Къртис вземаше на ръце господаря си и го сваляше внимателно по стълбите на долния етаж, където го очакваше вече предварително свалената му количка. После той закарваше Поаро в градината и избираше място, защитено от течение. Имаше дни, когато времето не бе подходящо и тогава го закарваха в гостната.

Където и да беше той, при него неизбежно идваше някой, за да си поговорят, но това не бе начинът, по който Поаро би си избрал събеседник за разговор насаме. Вече не можеше сам да си избере човека, с когото иска да си поговори.

В деня на моето пристигане, Франклин ме заведе в старото ателие в градината, което бе набързо пригодено за научните му опити.

Нека да поясня веднага, че аз нямам никакви познания по научните въпроси. Така че, когато описвам работата на доктор Франклин, вероятно ще използвам съвсем погрешни термини и ще предизвикам насмешките на онези, които са наясно с нещата.

Доколкото лаик като мене можеше да разбере, Франклин правеше опити с различни алкалоиди, добивани от зърнестите плодове на някакво мъхесто растение, Physostigma venenosum. Научих нещо повече след проведения разговор между Франклин и Поаро на другия ден. Джудит, която се опитваше да ме осветли, бе, както е обичайно при усърдните млади хора, почти неразбираема със строго специализираните термини. Тя ми разказваше вещо за алкалоидите фисостигмин, езерин, фисовеин и генезерин, а после премина към още по-непонятна материя за мен, като простигмин или деметил — карбоновия естер на 3-хидроксифеил триметил ламонум и така нататък за най-различни неща, които ми се струваха съвсем същите, но казани по друг начин! Както и да е, всичко ми звучеше напълно безсмислено, а аз предизвиках негодуванието на Джудит, като я попитах каква е всъщност ползата за човечеството от тия чудеса? Няма друг въпрос, който би вбесил повече истинския учен. Джудит ми хвърли веднага гневен поглед и се впусна в още по-дълги и обстойни обяснения. Накрая все пак схванах, че туземците от някои малко известни племена в Западна Африка са показали забележителен имунитет към също така малко известната, но Смъртоносна болест, наречена, доколкото си спомням, йорданитис, която някой си ентусиазиран доктор Джордан пръв открил. Това било някакво извънредно рядко тропическо заболяване, което в един или два случая било прихванато от бели хора, с фатални последици.