Майкъл Крайтън - Въздушна клопка

— Медиите ще проявят интерес към случая, така ли?

— Може би не. Става въпрос за инцидент с чужд самолет, загинали са чужди граждани, извън територията на Щатите. Осовен това липсва визуален материал. Не, няма да ни обърнат никакво внимание.

— Но инцидентът изглежда сериозен…

— Това не е критерий — поклати глава Кейси. — Миналата година имаше двадесет и пет инцидента, предизвикани от турбуленции и въздушни ями. За кой от тях си спомняш?

Ричмън сбърчи чело.

— Катастрофата в Абу Даби, която отне живота на петдесет и шест души? — помогна му Кейси. — Или онази в Индонезия, при която загинаха двеста? Богота, сто петдесет и трима убити? Помниш ли някоя от тези катастрофи?

— Не — призна Ричмън. — Струва ми се, че помня някакъв инцидент, станал в Атланта…

— Да — кимна Кейси. — Имаше такъв инцидент, с ДС-9… Колко човека загинаха при него? Нито един. Колко бяха ранени? Нито един. А защо помниш именно този инцидент? Защото излъчиха подробен репортаж за него след новините в единадесет…

Миниванът напусна пистата, плъзна се под вдигнатата бариера на портала и излезе на улицата. Поеха по Сепълвида, към смътно очертаващата се в далечината грамада на болницата Сентинела.

— Както и да е — въздъхна Кейси. — Сега трябва да мислим за други неща. — Извади един портативен магнетофон от чантата си и го подаде на Ричмън. Към ревера му прикрепи малък микрофон, после се зае да му обяснява какво ще правят.

— Искате да знаете какво е станало? — ядосано попита брадатият мъж. Казваше се Бенет, беше на четиридесет години, работеше като дистрибутор на джинсите „Гес“. Посещавал фабриката за тяхното производство в Хонконг четири пъти годишно, неизменно летял с „Транс Пасифик“. Сега седеше изправен в болничното легло, главата и дясната му ръка бяха превързани. — Самолетът Замалко не падна, ето какво стана!

— Разбирам — кимна Кейси. — Но се питах дали…

— Всъщност, кои сте вие, по дяволите?

Тя му подаде служебната си карта и отново се представи.

— „Нортън Еъркрафт“? Какво общо има тук „Нортън Еъркрафт“?

— Ние сме производител на тези самолети, господин Бенет.

— На тези боклуци, искате да кажете? Майната ви, уважаема госпожо! — Бенет захвърли картата в лицето ѝ и изрева: — Махайте се по дяволите! И двамата!

— Господин Бенет…

— Изчезвайте, казах! Вън!

Озоваха се отвъд завесата, отделяща леглото от останалите в голямата стая, Кейси иронично поклати глава:

— Много ме бива в тези контакти, нали?

Насочи се към съседния бокс и спря пред завесата. Долови забързани китайски думи. Говореше жена, отговаряше ѝ мъж.

Реши да се прехвърли на следващото легло. Повдигна крайчеца на завесата. В леглото спеше китайка с пластмасова шина на шията. До нея седеше медицинска сестра. Тя вдигна глава към Кейси и опря пръст до устните си.

Кейси продължи нататък.

Стюардесата беше на двадесет и осем години, казваше се Кей Лианг. Огромна червена подутина покриваше лицето и част от шията й. Седеше на стола до леглото и прелистваше стар брой на „Вог“. Обясни, че е останала в болницата заради колежката си Ша Ян Хао, която лежеше в съседния бокс.

— Братовчедка ми е — добави момичето. — Страхувам се за нея, но докторите не ме пускат в стаята й… — Говореше отличен английски, с лек британски акцент.

Кейси се представи, Кей Лианг объркано я погледна:

— Идвате от страна на производителя? Но тук преди малко беше един мъж…

— Какъв мъж?

— Китаец. Тръгна си преди няколко минути.

— Не зная нищо за такъв колега — намръщи се Кейси. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса…

— Моля — отвърна стюардесата, остави списанието и скръсти ръце в скута си.

— Откога работите в „Транс Пасифик“?

От три години, отвърна Кей Лианг. Предишните три изкарала в „Катей Пасифик“. Летяла само по външни линии, защото знаела английски и френски…

— Къде бяхте по време на инцидента?

— В средната служебна кабина, точно зад салона на бизнес-класата. Там бяхме няколко стюардеси, заети с приготвянето на закуската. Беше някъде около пет сутринта.

— Какво се случи?

— Самолетът започна да се издига — отвърна момичето.

— Сигурна съм в това, защото се занимавах с напитките. Чашите се плъзнаха по количката… В следващата секунда носът се заби надолу и започнахме рязко снижение…

— Какво направихте?

Нищо, обясни стюардесата. Единствената ѝ мисъл била да се хване за нещо. Храната и напитките се разпилели. Снижението продължило около десетина секунди, но тя не била сигурна в това. После започнали ново издигане, изключително рязко. При последвалото снижение си ударила главата в преградата.