Майкъл Крайтън - Въздушна клопка

— Хайде да го опаткаме! — извика Бърн и се закатери по стълбата, опряна на крилото. Останалите го последваха, подчинили се на бойният му вик. Последен беше Дохърти, физиономията му продължаваше да е все така скептична.

Кейси и Ричмън останаха пред колата.

— Всички започват от крилото — отбеляза младежът.

— Това е така, защото крилата са най-важната част, с най-сложна конструкция — отвърна Кейси. — Трябва да бъдат проверени веднага, след това се продължава с огледа на корпуса. Насам…

— Къде отиваме?

— Вътре.

Насочиха се към носа и изкачиха подвижната стълба, опряна до вратата зад пилотската кабина. Лъхна ги неприятна миризма.

— Исусе! — смръщи нос Ричмън.

Кейси знаеше, че повредите са най-малки в предния салон. Но дори тук имаше няколко счупени седалки, по пода се въргаляха откъснати облегалки за ръце. Вратичките на багажните отделения под тавана висяха на пантите си, кислородните апарати бяха спуснати, някои от тях липсваха. По мокета на пода имаше кръв, също и по тавана. Част от седалките бяха оплескани с повръщано.

— Боже мой! — прибледня Ричмън и притисна носна кърпичка към лицето си. — И всичко това е станало в резултат на някаква турбуленция ?!

— Почти изключено — поклати глава тя.

— Но защо тогава пилотът…

— Все още не знаем.

Кейси се насочи към пилотската кабина. Вратата беше застопорена в отворено положение, вътрешността изглеждаше нормално. Планът на полета и останалите книжа липсваха. На пода се виждаше бебешка обувчица. Тя се наведе да я разгледа и забеляза някакъв смачкан уред зад вратата. Беше видеокамера. Наведе се да я вдигне, но тя се разпадна в ръцете й. Отдолу, сред кълба разноцветни кабели, блеснаха миниатюрно моторче и спукана касета. Подаде я на Ричмън.

— Какво да я правя? — попита младжът.

— Просто я дръж.

Умишлено се насочи към носа, тъй като си даваше сметка, че на опашката положението ще е още по-тежко. В главата ѝ започна да се оформя картината на нещастието.

— Този самолет е бил подложен на изключително силни височинни вибрации — каза тя. — Казано на обикновен език: рязко гмуркане и издигане…

— Откъде знаеш?

— От повръщането на пътниците. При странично клатене те падат от седалките и се търкалят, но повръщат само при височинни вибрации.

— Защо липсват част от кислородните маски?

— При падане хората инстинктивно се хващат за тях. А и тези счупени облегалки… Знаеш ли каква сила се изисква да счупиш облегалката на самолетно кресло? По проект те издържат натоварване от 16 тона. Хората в този салон са се търкаляли като зарове в чаша. При това доста време, ако съдим по пораженията…

— Колко дълго?

— Най-малко две минути — отвърна с лека въздишка Кейси. Цяла вечност за инцидент от подобен характер, добави мислено тя.

Обърнаха се, минаха покрай напълно разбитата студена кухня в предната част на коридора и влязоха в централния салон. Тук повредите бяха доста по-тежки. Почти всички кресла бяха счупени, на тавана червенееше огромно кърваво петно. По пода се търкаляха какви ли не вещи: обувки, разкъсани дрехи, детски играчки.

Екип чистачи със сини униформи, на които пишеше НОРТЪН КРИ, внимателно събираха вещите и ги поставяха в големи пластмасови пликове. Кейси се насочи към жената, която беше най-близо до тях.

— Открихте ли камери или фотоапарати? — попита тя.

— Досега фотоапаратите са пет или шест, две видеокамери — отвърна жената. — Какво ли няма тук… — Наведе се и измъкна някаква гумена помпичка изпод близката седалка: — Ето, и това…

Стъпвайки внимателно сред боклуците, Кейси продължи движението си към задната част на самолета. Прекоси още един тесен коридор и влезе в задния салон, разположен непосредствено преди опашката.

Ричмън тихо изхълца.

Вътрешността на салона изглеждаше така, сякаш беше смазана от гигантски юмрук. Седалките бяха сплескани, горните багажни отделения висяха на сантиметри от пода, панелите на обшивката по тавана се бяха пропукали и под тях се виждаха снопове разноцветни кабели в сребриста изолация. Кръвта беше навсякъде. Част от седалките бяха толкова просмукани, че изглеждаха кафяви. Тоалетните в дъното бяха разкъсани като след взрив. От огледалата не беше останало почти нищо, чекмеджетата от неръждаема стомана висяха като изкормени, ужасно разкривени.

Вниманието на Кейси беше привлечено от шестима санитари, които се бореха с някакъв голям пакет в левия горен ъгъл на кабината, увит в плътен бял найлон. В един момент пакетът помръдна, найлонът се разтвори и под него се показа човешка глава. Кожата на лицето беше сива, устата отворена, невиждащите очи бяха заковани в някаква точка ма тавана.