Майкъл Крайтън - Фатален срок

Кейт се вгледа отблизо.

— Невъзможно. Погледни как са шлифовани ръбовете. Също като в очилата на професора. Лещата трябва да е съвременна.

— Знам, но Дейвид настоява, че е стара.

— Колко стара?

— И той не знае.

— Не може ли да определи възрастта?

Марек поклати глава.

— Няма достатъчно органичен материал.

— В такъв случай ти си дошъл тук, защото… — Кейт помълча и се вгледа първо в очилата, после в Марек. Навъси се. — Доколкото си спомням, Андре, ти каза, че онзи надпис е фалшификат.

— Да, така казах.

— Но същевременно помоли Дейвид да направи въглеродна проба още тази нощ, нали?

— Да…

— А после дойде тук с лещата, защото си разтревожен… — Тя тръсна глава, сякаш, за да я избистри. — От какво? Какво смяташ, че става?

Марек я погледна.

— Нямам ни най-малка представа. Всичко ми се струва пълна безсмислица.

— Но се тревожиш.

— Да — каза Марек. — Тревожа се.

Следващото утро бе топло и ясно, слънцето грееше ослепително от безоблачното небе. Професорът не се обаждаше. Марек го потърси на два пъти, но попадаше само на телефонния секретар: „Оставете ми съобщение и ще ви позвъня.“

Нямаше новини и от Стърн. Когато го потърсиха по телефона, от лабораторията в Ле-з-Ейзи отговориха, че е зает. Някакъв раздразнен техник заяви:

— Пак прави същите проби! Вече за трети път!

Защо? — питаше се Марек. Поколеба се дали да не отскочи до Ле-з-Ейзи — с кола можеше бързо да стигне дотам, — но предпочете да остане в лагера за, в случай че професорът позвъни.

Професорът не се обаждаше.

Някъде към средата на утрото Елси възкликна:

— Ха!

— Какво има?

Елси гледаше друг пергамент.

— Този лист беше в купчината точно преди текста на професора — каза тя.

Марек пристъпи до нея.

— И какво?

— Струва ми се, че има петна от писалката на професора. Виждаш ли, тук и тук.

Марек сви рамене.

— Вероятно е разглеждал този лист, преди да напише текста.

— Но петната са в празното поле, сякаш, за да отбележат нещо — каза Елси.

— Да отбележат ли? За какво става дума в документа?

— Природонаучен текст — отговори тя. — Един от монасите описва някаква подземна река. Казва, че трябвало да се внимава на определени места, отбелязани с крачки.

— Подземна река…

Марек не прояви интерес. Монасите бяха учените на онази епоха и често пишеха съчинения за местната география, наръчници по дърводелство, кога да се подрязват овошките, как да се съхранява зърното през зимата и тъй нататък. Макар и любопитни, тия текстове най-често се оказваха погрешни.

— Ключът е у Марцелус… — разчиташе Елси. — Интересно, какво ли означава това? Точно него е отбелязал професорът. После… нещо за… великански крака… не… може би краката на великана?… И е написано vivix, което на латински означава… чакай да видя… Тази дума не си я спомням…

Тя разгърна речника.

Марек излезе навън и неспокойно закрачи напред-назад. Чувстваше се нервен, напрегнат.

— Странно — каза тя, — няма такава дума. Поне в този речник.

После бавно и методично си записа нещо.

Марек въздъхна.

Часовете се влачеха едва-едва.

Професорът не се обаждаше.

Най-сетне стана три следобед; студентите се събраха на почивка в голямата палатка. Марек стоеше на входа и ги гледаше. Изглеждаха безгрижни — смееха се, подхвърляха си шеги, побутваха се.

Телефонът иззвъня. Той веднага извърна глава. Елси вдигна слушалката и Марек я чу да казва:

— Да, в момента е тук…

Марек изтича при нея.

— Професорът ли е?

— Не. Някой от Ай Ти Си.

И тя му подаде слушалката.

— Андре Марек слуша — каза той.

— О, да. Моля ви, изчакайте, мистър Марек. Мистър Донигър иска спешно да разговаря с вас.

— Така ли?

— Да. От няколко часа опитваме да се свържем с вас. Моля ви, изчакайте да го открия.

Настана мълчание. Чуваше се тиха класическа музика. Марек закри слушалката с длан и прошепна на Елси:

— Донигър.

— Хей, порасна ти работата — подхвърли тя. — Разговаряш с голямата клечка.

— Защо съм му потрябвал на Донигър?

Пет минути по-късно той все още чакаше на телефона, когато Стърн влезе, поклащайки глава.

— Няма да ми повярвате.

— Е? Какво има? — попита Марек.

Стърн мълчаливо му подаде лист хартия. Върху него беше написано:

638 ± 47

— Какво означава това? — попита Марек.

— Възрастта на мастилото.

— За какво говориш?

— За мастилото върху онзи пергамент — каза Стърн. — То е на шестстотин трийсет и осем години с възможно отклонение от четирийсет и седем години в плюс или минус.