Кейт се вгледа отблизо.
— Невъзможно. Погледни как са шлифовани ръбовете. Също като в очилата на професора. Лещата трябва да е съвременна.
— Знам, но Дейвид настоява, че е стара.
— Колко стара?
— И той не знае.
— Не може ли да определи възрастта?
Марек поклати глава.
— Няма достатъчно органичен материал.
— В такъв случай ти си дошъл тук, защото… — Кейт помълча и се вгледа първо в очилата, после в Марек. Навъси се. — Доколкото си спомням, Андре, ти каза, че онзи надпис е фалшификат.
— Да, така казах.
— Но същевременно помоли Дейвид да направи въглеродна проба още тази нощ, нали?
— Да…
— А после дойде тук с лещата, защото си разтревожен… — Тя тръсна глава, сякаш, за да я избистри. — От какво? Какво смяташ, че става?
Марек я погледна.
— Нямам ни най-малка представа. Всичко ми се струва пълна безсмислица.
— Но се тревожиш.
— Да — каза Марек. — Тревожа се.
Следващото утро бе топло и ясно, слънцето грееше ослепително от безоблачното небе. Професорът не се обаждаше. Марек го потърси на два пъти, но попадаше само на телефонния секретар: „Оставете ми съобщение и ще ви позвъня.“
Нямаше новини и от Стърн. Когато го потърсиха по телефона, от лабораторията в Ле-з-Ейзи отговориха, че е зает. Някакъв раздразнен техник заяви:
— Пак прави същите проби! Вече за трети път!
Защо? — питаше се Марек. Поколеба се дали да не отскочи до Ле-з-Ейзи — с кола можеше бързо да стигне дотам, — но предпочете да остане в лагера за, в случай че професорът позвъни.
Професорът не се обаждаше.
Някъде към средата на утрото Елси възкликна:
— Ха!
— Какво има?
Елси гледаше друг пергамент.
— Този лист беше в купчината точно преди текста на професора — каза тя.
Марек пристъпи до нея.
— И какво?
— Струва ми се, че има петна от писалката на професора. Виждаш ли, тук и тук.
Марек сви рамене.
— Вероятно е разглеждал този лист, преди да напише текста.
— Но петната са в празното поле, сякаш, за да отбележат нещо — каза Елси.
— Да отбележат ли? За какво става дума в документа?
— Природонаучен текст — отговори тя. — Един от монасите описва някаква подземна река. Казва, че трябвало да се внимава на определени места, отбелязани с крачки.
— Подземна река…
Марек не прояви интерес. Монасите бяха учените на онази епоха и често пишеха съчинения за местната география, наръчници по дърводелство, кога да се подрязват овошките, как да се съхранява зърното през зимата и тъй нататък. Макар и любопитни, тия текстове най-често се оказваха погрешни.
— Ключът е у Марцелус… — разчиташе Елси. — Интересно, какво ли означава това? Точно него е отбелязал професорът. После… нещо за… великански крака… не… може би краката на великана?… И е написано vivix, което на латински означава… чакай да видя… Тази дума не си я спомням…
Тя разгърна речника.
Марек излезе навън и неспокойно закрачи напред-назад. Чувстваше се нервен, напрегнат.
— Странно — каза тя, — няма такава дума. Поне в този речник.
После бавно и методично си записа нещо.
Марек въздъхна.
Часовете се влачеха едва-едва.
Професорът не се обаждаше.
Най-сетне стана три следобед; студентите се събраха на почивка в голямата палатка. Марек стоеше на входа и ги гледаше. Изглеждаха безгрижни — смееха се, подхвърляха си шеги, побутваха се.
Телефонът иззвъня. Той веднага извърна глава. Елси вдигна слушалката и Марек я чу да казва:
— Да, в момента е тук…
Марек изтича при нея.
— Професорът ли е?
— Не. Някой от Ай Ти Си.
И тя му подаде слушалката.
— Андре Марек слуша — каза той.
— О, да. Моля ви, изчакайте, мистър Марек. Мистър Донигър иска спешно да разговаря с вас.
— Така ли?
— Да. От няколко часа опитваме да се свържем с вас. Моля ви, изчакайте да го открия.
Настана мълчание. Чуваше се тиха класическа музика. Марек закри слушалката с длан и прошепна на Елси:
— Донигър.
— Хей, порасна ти работата — подхвърли тя. — Разговаряш с голямата клечка.
— Защо съм му потрябвал на Донигър?
Пет минути по-късно той все още чакаше на телефона, когато Стърн влезе, поклащайки глава.
— Няма да ми повярвате.
— Е? Какво има? — попита Марек.
Стърн мълчаливо му подаде лист хартия. Върху него беше написано:
638 ± 47
— Какво означава това? — попита Марек.
— Възрастта на мастилото.
— За какво говориш?
— За мастилото върху онзи пергамент — каза Стърн. — То е на шестстотин трийсет и осем години с възможно отклонение от четирийсет и седем години в плюс или минус.
Читать дальше