Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Какво? — възкликна Марек.

— Точно така. Мастилото е от 1361 година.

— Какво?

— Знам, знам — каза Стърн. — Но направихме теста три пъти. Няма съмнение. Ако професорът наистина е писал това, трябва да го е направил преди шестстотин години.

Марек завъртя листа. От другата страна беше написано:

1361 г. ± 47 години

Музиката в слушалката прекъсна с тихо щракване и нечий напрегнат глас изрече:

— Говори Боб Донигър. Мистър Марек?

— Да — каза Марек.

— Може би не си спомняте, но се срещнахме преди две години, когато посетих обекта.

— Спомням си много добре — каза Марек.

— Обаждам се заради професор Джонстън. Много сме разтревожени за неговата безопасност.

— Изчезнал ли е?

— Не, не е изчезнал. Знаем точно къде се намира.

Нещо в гласа на Донигър накара Марек да потрепери.

— В такъв случай може ли да говоря с него?

— За съжаление в момента не можете.

— Заплашва ли го нещо?

— Трудно е да се каже. Надявам се, че не. Но ще ни трябва помощ от вас и вашата група. Вече изпратих самолет да ви вземе.

— Мистър Донигър — каза Марек, — получихме съобщение от професор Джонстън, но то изглежда така, сякаш е пратено преди шестстотин години.

— Не по телефона — прекъсна го Донигър. Но Марек забеляза, че в гласа му не прозвуча изненада. — Сега във Франция е три следобед, нали?

— Да, малко след три.

— Добре — каза Донигър. — Вземете трима души от екипа, които познават най-добре областта около Дордона. После идете на летището в Бержерак. Не губете време за багаж. Когато пристигнете, ще ви осигурим всичко необходимо. Самолетът каца в шест вечерта по ваше време и с него ще пристигнете в Ню Мексико. Ясно ли е?

— Да, но…

— Ще ви чакам.

И Донигър прекъсна разговора.

Дейвид Стърн погледна Марек.

— Каква беше тази история?

— Върви да си вземеш паспорта — каза Марек.

— Какво?

— Върви да си вземеш паспорта. После се върни с колата.

— Отиваме ли някъде?

— Да, отиваме — каза Марек и посегна към радиостанцията.

Застанала върху крепостните стени, Кейт Ериксън гледаше от шест метра височина широкия тревист двор на замъка Ла Рок. Из двора се тълпяха туристи от десетина националности с пъстри дрехи и къси панталони. Фотоапаратите щракаха във всички посоки.

Кейт чу едно момиченце долу да казва:

— Пак замък. Защо трябва да обикаляме тия глупави замъци, мамо?

— Защото на татко му е интересно — отговори майката.

— Но те всичките са еднакви, мамо.

— Знам, скъпа…

Малко по-настрани бащата стоеше между ниските зидове, останали от някогашно помещение.

— А това — обяви той на семейството си — е била голямата зала.

Кейт погледна нататък и веднага видя, че не е прав. Човекът стоеше сред останките от кухнята. Личеше си по трите големи пещи, които още се виждаха в стената отляво. А зад мъжа можеше да се види и каменният улей, по който бе идвала водата за готвене.

— Какво е ставало в голямата зала? — попита дъщерята.

— Тук са организирали пиршествата и гостуващите рицари са идвали да се поклонят на краля.

Кейт въздъхна. Нямаше сведения някога в Ла Рок да е идвал крал. Напротив, документите сочеха, че замъкът винаги е бил частен, построен през единайсети век от някой си Арман дьо Клери, а в началото на четиринайсети век допълнен с втора крепостна стена и нови подвижни мостове. Този допълнителен строеж бил извършен от рицар на име Франсоа льо Гро, или Франсис Дебелия, през 1302 година.

Въпреки френското си име Франсоа бил английски рицар и изградил Ла Рок в модерния за онова време стил, въведен от Едуард Първи. Едуардианските замъци били големи, с обширни вътрешни дворове и приятни покои за владетеля. Това допаднало на Франсоа, който според съвременниците си се отличавал с артистичен темперамент, мързел и вечно безпаричие. Наложило му се да ипотекира замъка, а по-късно дори да го продаде. По време на Стогодишната война владетелите на Ла Рок често се сменяли. Но укрепленията свършили работа — замъкът нито веднъж не бил завоюван в сражение, а само чрез търговски сделки.

Колкото до голямата зала, Кейт виждаше останките й далече надясно, силно разрушени, но все пак достатъчни, за да се види, че наистина е била голяма, с дължина около трийсет метра. Запазена бе огромната камина — три метра широка и четири дълга. Кейт знаеше, че зала с такива размери трябва да е имала каменни стени и дървен покрив. И наистина, като се вгледа, тя различи в горния край на камъните широки жлебове за хоризонталните греди. Над тези греди се бяха кръстосвали опорите на покрива.