Майкъл Кан: Заговорът „Ханаан“

Общественикът Греъм Андерсън Маршал бе погребан четири дни по-късно благоприлично и сдържано в добре поддържаното гробище до Горското езеро. Най-големите богаташи от корпоративната, юридическата и политическата йерархия в Чикаго присъстваха на траурната церемония.

Още преди първите буци пръст да изтрополят върху абаносовия ковчег, обикновеният гражданин Греъм Андерсън Маршал бе изчезнал без следа. Е, почти без следа: Некрологът на вестник „Трибюн“ цитираше председателя на Американската асоциация на адвокатите, който възхваляваше Маршал като „един от нашите най-добри и посветени практици на ораторското изкуство“.

Това, което е описано в следващите страници, не е нито за общественика, нито за обикновения гражданин Греъм Андерсън Маршал. Първият е представен в октомврийското издание на „Американски правник“, вторият беше уловен бегло на видеокасетата, която мис Рейнолдс предвидливо изтри, след като санитарите изнесоха на носилка Маршал от апартамента.

Вместо това описаното по-нататък се отнася до един трети Греъм Андерсън Маршал. За нещастие следата от години беше изстинала, когато Греъм Андерсън Маршал почина. Отпечатъците бяха избледнели, отчупените клонки се бяха превърнали на прах, стъпканите храсти бяха пораснали отново. Уликите бяха само косвени.

Дали този трети Греъм Андерсън Маршал е съществувал и колко дълго, са въпроси, на които в края на краищата разумните мъже и жени могат да имат различни отговори.

ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО

„АБЪТ И УИНДЗЪР“

МЕМОРАНДУМ

ДО: Харлан Додсън

ОТ: Измаел Ричардсън

ОТНОСНО: Наследството на Греъм Андерсън Маршал III

Получих приложените материали във връзка с горепосочения въпрос. Това е обезпокоителна добавка към една много трудна ситуация. Моля те унищожи я, след като я прегледаш отново.

— Моля те, наричай ме Измаел — каза ми той, докато четеше менюто. — Обикновено тук рибата е много добра. Аз предпочитам голямата бяла риба.

— Главният готвач не се ли казва Кекег? — попитах аз.

— Това пък какво е? — Измаел Ричардсън вдигна поглед от менюто. — Не — каза той намръщен, — мисля, че е французин. Приятно момче.

Бяхме седнали на маса до прозореца в катедралната зала — огромният ресторант на деветия етаж на Чикагския университетски клуб. За пръв път ядох тук, когато бях студентка трети курс по право и бях поканена в тази зала от „Абът и Уиндзър“ на интервю за работа. След като постъпих във фирмата, идвах тук често, обикновено като обеден гост на Греъм Андерсън Маршал, и винаги обсъждахме някой проблем на „Ин ре Ботълс и Канс“. След напускането на „Абът и Уиндзър“ преди две години дойдох тук за пръв път оттогава.

Имаше и по-луксозни градски клубове от университетския — и Измаел Ричардсън бе член на повечето от тях. Но нито един не можеше да се похвали с по-зашеметяващ и абсурден главен ресторант. Катедралната зала, точно копие на средно вековните готически катедрали, бе построена в началото на века от чикагски банкери и адвокати, жадни за почит. Резултатът бе внушителен: стъклописи, сиви каменни стени и масивни колони с канелюри, издигащи се три етажа до сводестия, облицован с дърво таван. Чикагската катедрала на капитализма.

Докато разучавах менюто, отново се чудех защо точно аз съм гост на управляващия съдружник на „Абът и Уиндзър“ за понеделнишкия обяд. Миналия петък една от секретарките на Ричардсън се обади да ми предаде поканата. По същото време аз преглеждах условията на предложеното бракоразводно споразумение с мой клиент, скорошната бъдеща бивша съпруга на преподобния Хорас Бриджис. Три месеца по-рано тя дойде в офиса ми, непреклонна и жадна за отмъщение, след като бе открила съпруга си разсъблечен и с език, пъхнат между пълничките бедра на младата учителка от неделното училище в баптистката му църква. Съчувствах й. Тя ме посъветва да прехвърля гнева си върху преподобния Бриджис. Като резултат от това споразумението за подялба на имуществото стана такова, като че ли поне част от него е описано от Господ в Стария завет.

Телефонът ми започна да звъни точно когато мисис Бриджис ме питаше дали големият орган на съпруга й би могъл да се третира като съпружеска собственост, въпреки че той го е притежавал преди сватбата.

— Той ме научи да свиря на него — каза тя, стискайки в юмруци полата на дългата си до глезените дреха на цветя. — Доставяше ми удоволствие през годините. След това, което извърши, не мисля, че Бог би искал той да го задържи.