Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

Когато стигнах на нашия бряг, поотдъхнах си малко; сякаш бях стигнал до втората укрепена линия на редута си и се прегрупирах.

„Всички тези неща — казах си — са рожби на нашето собствено неспокойство и приемат в съня ни блестящото одеяние на символа. Ние самите ги създаваме; те не идват да ни търсят отдалеч; не са известия, които достигат до нас от всемогъщи тъмни краища; те са наши, без никаква извън нас стойност, предавания. Нашата душа не е приемателят, а предавателят; не трябва да се плашим.“

Успокоих се; разумът постави отново ред в разстроеното ми от черната вест сърце, подряза крилата на странния прилеп, прекрои го, съши го, преобрази го, превърна го в обикновена мишка, успокои се.

А когато вече стигнах в бараката, аз се смеех на наивността си и се срамувах, че умът ми се бе толкова лесно смутил; бях се върнал отново в свещения път на рутината, бях гладен, жаден, капнал и ме смъдяха драскотините от камъните; но най-вече изпитвах голямо душевно облекчение: страшният враг, който беше прескочил оградата, бе спрян на втората укрепена линия на душата ми.

Всичко свърши. Зорбас събра стоманеното въже, инструментите, вагонетките, железните части, дървения строителен материал, натрупа ги на брега и зачака гемията, на която щеше да ги натовари.

— Подарявам ти ги, Зорбас — казах. — Твои са. Добри печалби!

Зорбас стисна гърлото си, сякаш искаше да задържи някакво изхлипване.

— Разделяме ли се? — прошепна той. — Къде ще отидеш, началство?

— Заминавам за чужбина; много хартия има да яде още козата, дето е вътре в мен.

— Не ти ли дойде още акълът, началство?

— Дойде ми, Зорбас, ти да си жив и здрав; ала аз следвам тъкмо твоя път; ще направя с книгите това, което си направил и ти с черешите; ще се наям с толкова много хартия, че ще ми се догади, ще повърна и ще се отърва.

— Ами какво ще стане с мен без твоята дружба, началство?

— Не тъжи, Зорбас, ще се срещнем отново и ще превърнем в дело — кой знае, велика е силата човешка! — нашия голям план: да изградим манастир, такъв, какъвто ние го искаме, без бог, без дявол, със свободни хора, и ще седиш ти, Зорбас, на вратата, с ключовете в ръка, като свети Петър, и ще отваряш и затваряш…

Зорбас, седнал на земята, опрял гръб на бараката, току пълнеше и изпразваше чашата си, пиеше и мълчеше.

Беше се мръкнало, бяхме се нахранили и сега водехме последния си разговор, като си посръбвахме от време на време; на другия ден щяхме да се разделим — аз щях да замина за Кастро.

— Да… да… — казваше Зорбас, подръпваше мустаците си и пиеше на голо.

Лятното небе беше пълно със звезди; нощта над нас искреше; сърцето вътре в гърдите ни искаше да зареве, но се сдържаше.

„Прости се, сбогувай се завинаги — мислех си аз, — погледни го добре, никога вече очите ти няма да видят Зорбас!“

Понечих да се хвърля в старческите прегръдки и да почна да плача, но ме досрамя; опитах се да се засмея, за да прикрия вълнението си, но не можах; гърлото ми беше свито.

Гледах как Зорбас изправя тънкия си кокалест врат и пие мълчаливо; гледах го и си мислех каква наистина изумителна загадка е този живот и как хората се срещат и се разделят като есенни листа, отнесени от вихъра; и как напразно се мъчиш да сграбчиш и задържиш с погледа си лицето, тялото, движенията на любимия ти човек — и въпреки това след няколко години няма да можеш вече да си спомниш дали очите му са били сини или черни…

„От твърд бронз — виках аз в себе си, — от стомана би трябвало да бъде направена душата на човека, а не от въздух!“

Зорбас пиеше, държеше едрата си глава изправена, неподвижна. Струваше ти се, че се ослушва в нощта в нечии приближаващи се стъпки или в нечии отдалечаващи се стъпки, които се чуваха само вътре в него, дълбоко в душата му…

— Какво мислиш, Зорбас?

— Какво искаш да мисля, началство? Нищо. Нищо, ти казвам! Нищо не мисля.

И след малко, като наля чашата си:

— За твое здраве, началство!

Чукнахме се. И двамата разбирахме, че не би могла да продължи много една такава мъка. Трябваше или да се разплачем, или да го ударим на хоро и да се напием до смърт.

— Посвири, Зорбас! — предложих аз.

— Сандурът, нали вече казахме, началство, сандурът иска весело сърце. Ще посвиря след един месец, след два месеца, след две години, знам ли и аз? И ще запея тогава как се разделят двама души завинаги.

— Завинаги! — извиках аз изплашено.

Повтарях в себе си тази страшна безвъзвратна дума, но нямах смелост да я чуя изречена; изплаших се.