Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

През всички тези години обикалях из чужбина. Имах си и аз своето безкрайно дело; но то нямаше нито разкошна гръд, нито палто да ми даде, нито прасета. И един ден в Берлин получих телеграмата, за която споменах в началото: „Открих великолепен зелен камък, ела веднага. Зорбас“.

Нямах, казахме, куража да зарежа всичко и да извърша и аз веднъж в живота си една смела абсурдна постъпка; и получих писъмцето, което преписах в началото и където вече Зорбас ме счита, и с право, за загубен човек, писарушка.

Оттогава не ми писа повече; отново страшни световни събития ни разделиха, светът продължаваше да залита като ранен, като пиян, личните чувства и грижи бяха оставени настрана.

Често обаче говорех за него на приятелите си и възкресявах в себе си тази голяма душа; възхищавахме се от гордата и уверена, над всеки разум, походка на необразования човек. Духовни върхове, за които на нас ни бяха необходими цели години огромни усилия, за да ги покорим, той ги достигаше само с няколко плавни думи, и ние казвахме: „Велика душа е Зорбас“, или пък ги надминаваше и тогава казвахме: „Той е луд!“

Така течеше времето, сладостно отровено от спомените. И другата сянка, тази на приятеля ми, която беше паднала върху моя критски бряг по време на Зорбас, потискаше и тя душата ми и не ме оставяше — защото и аз не я оставях.

За тази обаче сянка не говорех на никого; това беше разговор, който скришом водех с другия бряг и чрез който се приучвах да се примиря със смъртта; това беше моят мост към Ада. И когато душата на мъртвия го преминаваше, чувствувах я изнемощяла и бледа, не можеше да говори от изтощение, нямаше сили да ми стисне ръката.

Понякога си мислех с тревога — може би приятелят ми не е успял изцяло да превърне в друга субстанция тук на земята тялото си, да преработи и укрепи душата си, та да не бъде обхваната в решителния миг от паника пред смъртта и да се разсее във въздуха. Може би, казвах си аз, го грози опасност и ще се погуби, защото не е имал време да обезсмърти това, което е могло да бъде обезсмъртено от тленния му състав.

Но неочаквано силите му нарастваха — неговите ли? Или пък аз си спомнях изведнъж за него с по-голяма обич? — и той идваше силен, подмладен и ми се струваше, че почти чувам стъпките му по стълбите.

Неотдавна бях направил сам един излет из снежните планини на Енгадин, където някога приятелят ми и аз, и една жена, която обичахме, прекарахме възвишени, възхитителни дни и нощи.

Изтегнал се бях в леглото си в същия хотел, в който бяхме отседнали и тогава. Спях; лунната светлина се лееше, през отворения прозорец навлизаха, в спящото ми съзнание, планините, заледените борове, дълбоката синя нощ.

Чувствувах в съня си неизразимо блаженство; сякаш сънят беше някакво дълбоко море, синьо и прозрачно, и аз се бях изтегнал в дълбините му, щастлив и неподвижен; и толкова голяма бе чувствителността ми, че ако някакво корабче само преминеше по повърхността на водата, на хиляди сажена над мен, щеше да разсече тялото ми.

И изведнаж една сянка падна върху ми; разбрах кой беше. И прозвуча гласът, изпълнен с укор:

— Спиш ли?

А аз отговорих също така с укор:

— Забави се; от месеци не съм чувал гласа ти… Къде ходиш?

— Аз съм винаги при теб, но ти ме забравяш. Нямам всякога сили да викам и ти искаш да ме изоставиш. Хубава е луната, хубави са отрупаните със сняг дървета, хубав е животът в горния свят, ала не ме забравяй и мен.

— Никога не те забравям, знаеш това. В първите дни заминах за чужбина, бродех из диви планини, изтощавах тялото си, не мигвах по цели нощи и плачех за теб. Съчиних и поеми, за да не се задуша от мъка; но поемите бяха жалки и не облекчиха никак мъката ми, та да си отдъхна. Едната от тях почва така:

А в друга една, също незавършена поема, ти виках:

Той се усмихна горчиво; надвеси лицето си над мен, потръпнах от ужас, когато видях бледнината му.

Гледа ме дълго време, мълчаливо, с празните си очни кухини; в тях нямаше вече очи; само две малки бучки пръст.

— Какво мислиш? — прошепнах. — Защо не говориш?

И отново прозвуча, като дълбока, далечна въздишка, гласът му:

— Ах, какво остана от една душа, за която светът беше малък! Няколко стиха от един друг, разпилени и уродливи, нито дори едно цяло четиристишие! Бродя горе по земята, спохождам любимите си същества, но сърцето им е затворено. Откъде да вляза? Как да се съживя? Като куче обикалям около заключената къща на господаря… Ах, ако можех да живея свободен, без да се залавям, като давещ се, за топлите ви, живи тела!