Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

Сълзи бликнаха из очните му кухини, пръстта в тях се превърна в кал.

Но след малко гласът му укрепна.

— Най-голямата радост, която си ми доставил — каза той, — беше веднаж на именния ми ден, в Цюрих, помниш ли? Ти говори за мен. Помниш ли? Имаше и една друга душа с нас…

— Спомням си — отвърнах, — това беше тази, която наричахме нашата Дама…

Замълчахме. Колко века изтекоха оттогава! На празничната трапеза, докато навън валеше сняг и ние седяхме в топлата стая, три обичащи се същества, аз бях възхвалил приятеля си.

— Какво мислиш, учителю мой? — попита сянката със съвсем лека ирония.

— Много неща, всичко…

— А аз за последните ти думи; вдигна чаша и каза: „Мадам, когато Ставридакис е бил бебе, старият му дядо го слагал на едното си коляно, а на другото опирал критската си лира и свирел юнашки песни; да пием тази вечер за негово здраве: нека съдбата нареди тъй, че на коленете на бога да седи вечно!“ Господ много скоро се вслуша в молбата ти, учителю мой!

— Няма значение — казах аз, — любовта побеждава смъртта.

Той се усмихна горчиво, но не продума нищо; чувствувах как тялото му се разтапя, как опипва в тъмнината, как се превръща в ридание, въздишка и присмех…

Дни наред вкусът на смъртта се запази на устните ми; сърцето ми изпита облекчение. Смъртта навлезе в живота ми с познато, любимо лице, като приятел, дошъл да ни вземе и който седи в ъгъла и чака, докато привършим работата си, и не бърза. Духът ми се успокои, когато почувствува така близък смисъла на смъртта.

Смъртта се разлива понякога в живота ни като миризма, която замайва; особено когато си се уединил и има луна, и цари дълбока тишина, и тялото ти е току-що окъпано и леко и не се противи много на душата, и спиш. Тогава, за миг, общата стена между живота и смъртта става прозрачна и виждаш какво става отвъд, под земята.

В един такъв неосезаем миг, тук в уединението ми, Зорбас се появи в съня ми. Не си спомням никак какъв беше, какво каза, защо дойде; когато се събудих, сърцето ми биеше до пръсване; и изведнъж, без да знам защо, очите ми се наляха със сълзи.

И тогава ме завладя неудържимо желание — не желание, а нужда — да възстановя живота, който изживяхме ние двамата на онзи критски бряг, да принудя паметта си да си спомни, да събера всички пръснати разговори, викове, жестове, смеховете, плачовете, хората на Зорбас — и да ги спася.

Толкова неудържимо и внезапно беше това ми желание, че се уплаших да не би то да е знак, че някъде по света, през тези дни, Зорбас издъхва; защото почувствувах душата си толкова свързана с неговата, че смятах за невъзможно някоя от двете да умре, без другата да се разтърси и да извика от болка.

Поколебах се за миг дали да събера всички следи от Зорбас в паметта си и да ги изложа с думи. Обхвана ме някакъв детински страх; казвах си: „Ако сторя това, ще рече, че Зорбас наистина се намира в опасност; нека се противопоставя на ръката, която тласка моята ръка.“

Съпротивлявах се два дни, три дни, седмица.

Залових се с други писания, предприемах екскурзии, четях; с подобни хитрости се мъчех да измамя невидимото присъствие. Но мислите ми изцяло бяха съсредоточени, неспокойни, тежки, върху Зорбас.

Един ден седях на терасата на къщата си в Егина, край морето; беше по обяд, слънцето жареше, и аз гледах насреща голите прелестни склонове на Саламин. И изведнъж, без да съм и помислял преди за това, взех хартия, проснах се върху нажежените плочи на терасата и почнах да пиша този синаксар на Зорбас.

Пишех бързо, развълнувано, възкресявах нетърпеливо миналото, мъчех се да си припомня и да спася целия Зорбас. Сякаш върху мен щеше да падне цялата отговорност, ако той изчезнеше, и затова работех ден и нощ, за да закрепя изцяло образа му, образа на „Стареца“ ми.

Работех като магьосниците на дивите племена в Африка, които рисуват по пещерите Праотеца, когото са видели насън, и се мъчат да го нарисуват колкото е възможно по-вярно, за да може душата му да познае тялото си и да се върне отново в него.

За няколко седмици синаксарът беше завършен.

В деня, в който го завърших, отново седях, привечер, на терасата и гледах морето; поставил бях ръкописа на коленете си, готов. Каква беше тази радост, какво беше това облекчение, които изпитвах — сякаш някаква тежест се беше смъкнала от мен; бях като жена, която току-що е родила и държи новороденото в прегръдките си.

И тогава — слънцето вече залязваше — на терасата се качи Сула, едно момиченце, което ми носеше писмата от града; закръглено, босо, цялото само живот. Остави ми едно писмо и си отиде тичешком. Разбрах. Така поне ми се стори — че разбрах; защото, когато го отворих и прочетох, не скочих и не извиках, не се изненадах. Бях сигурен. Знаех, че именно в този миг, когато ще държа на коленете си завършения ръкопис и ще гледам залязващото слънце, щях да получа това писмо.