Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

— Завинаги! — каза отново Зорбас, като преглътна мъчително. — Завинаги! Тези работи, дето ми ги разправяш, че пак ще се срещнем, че ще изградим манастир — това са утешения за болния, докато бере душа… Не ги приемам! Не ги ща! Какво? Женички ли сме, та да търсим утешения? Не щем утешения! Да, завинаги!

— Може и да остана… — казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. — Може и да дойда с теб; свободен съм!

Зорбас поклати глава.

— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…

— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.

— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!

Замълча; наля си да пие, но се отказа.

— Прощавай, началство, аз съм селянин човек; думите се лепят по зъбите ми, както калта по краката; не мога да ги усуквам и да майсторя вежливости, не мога; ама ти разбираш.

Изпразни чашата си, погледна ме.

— Разбираш! — извика той, сякаш го обхвана внезапно гняв. — Разбираш и това ще ти изяде главата! Ако не разбираше, щеше да бъдеш щастлив. Какво ти липсва? Млад си, пари имаш, ум имаш, здрав си, добър човек си, нищо не ти липсва. Нищо не ти липсва, дявол да го вземе! Само едно; казахме — лудата глава. А щом тя ти липсва, началство…

Поклати едрата си глава, отново замълча.

Едва не избухнах в плач; всичко, каквото казваше Зорбас, беше истина… Когато бях дете — велики стремежи, свръхчовешки копнежи, седях сам и въздишах, защото светът не можеше да ме побере.

А после, полека-лека, с времето, ставах все по-благоразумен; поставях граници, отделях силното от слабото, човешкото от божественото, държах здраво хвърчилото си да не избяга.

Една едра звезда проряза небето и изчезна; Зорбас подскочи, изблещи очи и я загледа изплашено, сякаш виждаше за първи път падаща звезда.

— Видя ли звездата? — каза ми той.

— Да.

Замълчахме.

И изведнъж Зорбас изпъна високо тънката си кокалеста шия, изду гърди и проточи див, безнадежден вик. И неочаквано страшният вик се превърна в турски думи и из глъбините на Зорбас се издигна стар, монотонен напев, изпълнен със страст и мъка, и самота. Разкъса се сърцето на земята, разля се сладостната ориенталска отрова, разкапаха се в мен всичките фибри, които ме свързваха с добродетелта и надеждата:

Пустиня, ситен безкраен пясък, трепти розов, син, жълт въздухът, слепоочията се отпускат, надава проточен, безумен вик душата и се радва, че никакъв вик не й отговаря. Пустош… пустош… И неочаквано очите ми се наляха със сълзи:

Зорбас млъкна; избърса рязко с пръст потта от челото си и я изтръска на земята. Наведе се и се загледа в пръстта.

— Каква е тази песен, Зорбас? — запитах след продължително мълчание.

— На камиларя. Тази песен пее камиларят в пустинята. От много години не съм се сещал за нея и не съм я пял. И сега…

Гласът му беше сух, свито беше гърлото му.

— Началство — каза, — време е да си легнеш. Утре ще станеш на разсъмване, за да отидеш в Кастро да хванеш парахода. Лека нощ!

— Не ми се спи — отвърнах. — Ще постоя още. Това е последната вечер, която прекарваме заедно.

— Ами че тъкмо затова трябва да свършим бързо — извика Зорбас и захлупи празната си чаша — знак, че не искаше да пие повече. — На, ей така, както истинските мъже изведнъж зарязват цигарите, виното, комара; юнашки.

Баща ми, трябва да знаеш, беше юнак и половина; не ме гледай мен, аз съм само един пръдльо, и на малкия му пръст не мога да се хвана. Той беше от старите гърци, дето се казва; като се ръкуваше с човек, пръстите му строшаваше. Аз мога да говоря понякога кротко, като човек; ала баща ми мучеше, цвилеше и пееше; рядко от устата му излизаше свястна човешка дума.