Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

— Имам работа! — извиках пак аз, сякаш не желаех с разговор да пресека радостта си.

— Не приемаш да пиеш от млякото ми! — рече обиден овчарят. — Хайде, на добър час!

Пъхна пръсти в устата си, изсвири на стадото и изчезна заедно с него зад скалите.

След малко стигнах до върха на планината; и сякаш този връх беше моята цел, успокоих се. Изтегнах се под сянката на една скала и се загледах в далечината, в полето и морето; вдишвах дълбоко, въздухът миришеше на градински чай и мащерка.

Станах, набрах цял наръч градински чай, направих си възглавница и отново легнах; бях уморен, затворих очи.

За миг мисълта ми литна далеч, към високи планински плата, покрити със сняг, помъчих се да си представя във въображението си стадата хора и добитък, които бягаха на север, и приятеля си, как крачи най-отпред, като овен — водач. Но скоро съзнанието ми се замъгли, обхвана ме неудържимо желание за сън.

Помъчих се да упорствувам да не заспя, отворих очи. Един гарван беше кацнал срещу мен на една скала, тъкмо на върха на планината; синкавочерните му пера блестяха на слънцето и различавах ясно голямата му жълта човка. Ядосах се, това ми се стори като лош знак, взех един камък и го запратих по него; гарванът спокойно, бавно размаха криле.

Затворих отново очи, не можех повече да устоя, и изведнъж, мигновено, се унесох в сън.

Спал съм навярно не повече от няколко секунди, когато внезапно нададох вик и скочих на крака; гарванът размахваше все още криле над главата ми и се отдалечаваше. Приседнах на скалата, треперещ; един сън, бърз като саблен удар, като просветление свише, беше разсякъл мозъка ми.

Сънувах, че уж съм в Атина и вървя съвсем сам нагоре по улица Хермес. Слънцето жареше, улицата беше пуста, магазините затворени, мъртвило. И изведнаж тъкмо когато отминавах Капникареа, видях приятеля си — той тичаше откъм площад Синтагма, бледен, запъхтян, подир един много висок мъж, който вървеше напред с гигантски крачки. Приятелят ми носеше официалната си дипломатическа униформа; той ме зърна и ми извика, задъхан, отдалеч:

— Е, учителю мой, как си? От години не съм те виждал; ела тази вечер да си поговорим.

— Къде? — извиках и аз, сякаш той беше много далеч и трябваше да напрегна всички сили, за да ме чуе.

— На площад Омония, вечерта, в шест. В кафене „Райската чешма“.

— Добре — отвърнах аз, — ще дойда.

— Така казваш — разнесе се сега укорно гласът му, — така казваш, но няма да дойдеш.

— Ще дойда непременно! — извиках. — Подай ми ръка!

— Бързам!

— Защо бързаш? Подай ми ръка!

Той подаде ръка; и изведнаж ръката му се откъсна от рамото му, понесе се по въздуха към мен и сграбчи моята ръка.

Изплаших се от студения досег, извиках и се събудих внезапно.

Видях гарвана, все още над главата ми, как размахваше криле и се отдалечаваше; устните ми тръпнеха от горчилка.

Извърнах лице към изток, впих поглед във въздуха, сякаш исках да пронижа пространството и да видя; бях сигурен, че приятелят ми се намираше в опасност. Извиках три пъти името му:

— Ставридакис! Ставридакис! Ставридакис!

Сякаш исках да му вдъхна смелост; но гласът ми се изгуби във въздуха на няколко сажена от мен.

Поех обратно надолу, спусках се главоломно по планината, опитвах се, изморявайки тялото, да изместя мъката. Напразно разумът ми се мъчеше да се подиграе с тайнствените предизвестия, които понякога успяват да достигнат до душата на човека; вътре в мен някаква първична увереност, по-дълбока от логиката, съвсем животинска, ме изпълваше с ужас. Същата увереност навярно чувствуват и някои животни, овцете, мишките, преди да стане земетресение. В мен се пробуди прачовешката душа, такава, каквато е била още преди да се откъсне напълно от пръстта и когато е чувствувала, без извращаващата намеса на логиката, истината.

— Той се намира в опасност… Той се намира в опасност… — шепнех аз. — Ще умре… Може би той сам не знае още това… Ала аз го знам със сигурност.

Слизах тичешком от планината, препънах се о куп камъни, отърколих се презглава заедно с камъните. Ръцете и краката ми бяха целите в кръв, покрити с драскотини, ризата ми се раздра.

— Ще умре… Ще умре… — казвах си аз и гърлото ми все повече се свиваше.

Издигнал е клетият човек около душата си висока, непристъпна преграда, укрепил е едно малко място, където се мъчи да сложи ред и сигурност във всекидневния си физически и духовен животец. Всичко вътре в това място трябва да следва предначертания път, свещената рутина, да се подчинява на прости, лесно разбираеми закони, за да можем по този начин да предвидим с известна сигурност какво предстои да стане и как е най-изгодно за нас да се държим. Вътре в това място, защитено от бурните атаки на тайнственото, властвуват малките, стоноги, пълзящи уверености. Един-единствен е омразният смъртен враг, когото всичко и всички от хиляди години се мъчат с общи усилия да прогонят. Великата Увереност. И тъкмо тази Велика Увереност беше сега прескочила преградата и се бе нахвърлила върху мен.