Никос Казандзакис - Алексис Зорбас

Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ — едни го наричат бог, а други дявол, — връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост; външната беда се превръща в най-висше, най-сурово щастие.

Една вечер Зорбас ми беше казал:

— В една покрита със сняг планина в Македония една нощ се вдигна страшен вятър; той разтърсваше малката колибка, в която се бях сврял, и се мъчеше да я събори. Ала аз я бях закрепил здраво, седях съвсем сам пред запаленото огнище, смеех се и предизвиквах вятъра и му виках: „Няма да влезеш в колибата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“

Тези думи на Зорбас бяха вдъхнали смелост на душата ми; разбрах как трябва да се държи един човек и как да говори на Нуждата.

Крачех бързо по брега, говорех и аз с невидимия враг, виках: „Няма да влезеш в душата ми, няма да ти отворя вратата, няма да угасиш огнището ми, няма да ме събориш!“

Слънцето не се беше още подало иззад планината, цветовете играеха по морето и небето, сини, зелени, розови и седефени, а отвъд, сред маслиновите дървета, се пробуждаха и цвъркаха малките пойни птички.

Вървях край морето, за да се сбогувам с този пуст бряг, да го запечатам в паметта си и да го отнеса със себе си.

Бях изживял много радости на този бряг, животът със Зорбас беше направил по-широко сърцето ми, а някои негови думи бяха успокоили духа ми, намирайки най-просто разрешение на сложни вътрешни мои терзания. Този човек, със своя безпогрешен инстинкт, с орловия си първичен поглед, караше напреко, по сигурни и къси пътища, и стигаше просто, без мъка, на върха на усилието — при безусилието.

Мина една компания, мъже, жени, с пълни кошници, мезета и шишета, отиваха в градините в околността да погуляят по случай първи май; един момински глас се извиси като водоскок, запя. Една малка девойка, с издути гърди, премина тичешком пред мен, запъхтяна, и се изкачи върху един висок камък, за да се спаси; един чернобрад мъж я гонеше, блед и сърдит.

— Слез… Слез… — викаше й той с дрезгав глас.

Ала девойката, с пламнали бузи, вдигна ръце, сплете пръсти зад главата си, и като полюляваше бавно запотеното си тяло, запя:

— Слез… Слез… — викаше й чернобрадият и дрезгавият му глас умоляваше и заплашваше.

И изведнаж с един скок той я сграбчи за крака и го стисна, а девойката, сякаш това и чакаше, за да се облекчи, избухна в плач.

Отминах бързо, всички тези радости изпълваха с горчилка сърцето ми; спомних си за пълната, напарфюмирана стара сирена, преситена от любов, която се простуди една вечер и земята се разтвори и я погълна.

Разтърсих глава от ужас. Понякога земята става прозрачна и виждаме великия промишленик, Червея, как работи денонощно долу в пръстените си фабрики; но бързо извръщаше лице настрана, защото всичко може да понесе да види човек, освен мъничкото бяло червейче.

Ускорих крачките; бях щастлив! Вървях, вървях, поех по стръмна планинска пътека, стривах между пръстите си един бодлив стрък от цъфнала мащерка, наближаваше пладне. Съвсем черна, сянката ми се свиваше в краката ми, един сокол се зарея във висинето, и крилете му трептяха толкова бързо, че изглеждаше неподвижен; една яребица чу стъпките ми, подхвръкна от храсталаците и металическият плясък на крилете й прогърмя във въздуха.

Бях щастлив; ако можех, щях да запея, за да ми олекне; надавах само несвързани викове. „Какво ти става? — казвах си аз, като сам се присмивах на себе си. — Нима си бил такъв, а аз да не знам тава? Толкова много ли обичаш живота? Стой мирно! Не те ли е срам?“ Но никой не отвръщаше; и продължавах да се изкачвам по нагорнището, като крещях. Разнесе се звън на хлопки, кози, черни, кафяви, сиви, се показваха по скалите; най-отпред, тежко, с изпънат врат, вървеше пръчът, въздухът се изпълни с пърчотина.

— Ей, куме! Накъде си поел? Кого гониш?

Козарят беше изскочил върху една скала, свиреше, пъхнал пръсти в устата си, и ми викаше.

— Имам работа! — отвърнах аз и продължих да се катеря.

— Чакай да пиеш малко мляко, да се поразхладиш! — извика отново той, като скачаше от скала на скала и се приближаваше към мен.