— Всичко е наред — каза той. — Хиляда години ще живеем, началство; желязно сърце…
Наведе се, разгледа отново гърба.
— Път виждам — каза той, — голям път; и на края на пътя една голяма — голяма къща с много врати. Сигурно е някакъв град, началство; може да е обаче и манастирът, на който аз ще бъда портиер и ще върша контрабандата, дето приказвахме.
— Налей да пием, Зорбас, и зарежи гаданията. Аз да ти кажа каква е тази къща с многото врати — това е земята с гробовете; тя е краят на пътя. За твое здраве, безбожнико!
— За твое здраве, началство! Късметът, разправят, бил съвсем сляп; не знае накъде върви, блъска се в минувачите и на когото попадне, го наричат късметлия. По дяволите такъв късмет! Не ни трябва на нас, началство!
— Не ни трябва на нас, Зорбас! Карай!
Пиехме, глождехме агнето, светът ставаше по-лек, морето се смееше, люлееше се земята като палуба на кораб, две чайки крачеха по крайбрежните камъчета и разговаряха като хора.
Станах.
— Хайде, Зорбас! — извиках. — Научи ме да играя хоро!
Скочи Зорбас, лицето му светна.
— Хоро ли, началство? — възкликна той. — Хоро ли? Ела!
— Напред, Зорбас, промени се животът ми, карай!
— Ще те науча най-напред на зейбекското — диво, юнашко. Него играехме ние комитаджиите преди боя.
Събу обувките си, махна и моравите си чорапи, остана по риза; но пак се задушаваше — хвърли и нея.
— Гледай краката ми, началство — изкомандува ми той. — Внимавай!
Протегна крак, докосна съвсем леко земята, протегна другия, преплетоха се диво, радостно стъпките, закънтя земята.
Хвана ме за рамото:
— Ела, юначето ми, двамата заедно!
Ударихме го на игра; Зорбас ме поправяше, сериозен, с търпение, с нежност; придобивах смелост, чувствувах как израстват криле на тромавите ми крака.
— Браво, юначина! — извика Зорбас, като пляскаше с ръце, за да отмерва такта. — Браво, юначето ми! По дяволите хартиите и мастилниците! По дяволите благата и изгодите! Ех море, сега като почваш да играеш хоро и твоя милост и научаваш езика ми, какво още имаме да си кажем!
Разчисти с босите си ходила камъчетата, плесна с ръце.
— Началство — извика той, — имам много неща да ти казвам, не съм обичал друг човек както теб, имам много неща да ти казвам, но езикът ми не може да ги изрече… Ще ги изиграя на хоро тогава! Дръпни се настрана, да не те настъпя! Хайде! Хоп! Хоп!
Подскочи високо, краката и ръцете му се превърнаха на криле. Така както го гледах да полита изправен нагоре, над земята, на фона на небето и морето, той ми изглеждаше като някакъв стар архангел — бунтовник. Защото танцът на Зорбас беше изпълнен с предизвикателство, упорство и бунт. Сякаш викаше: „Какво можеш да ми направиш, Всемогъщий? Нищо не можеш да ми направиш; само да ме убиеш. Убий ме, пет пари не давам; изкарах си яда, казах, каквото исках да кажа; сварих и да поиграя хоро и вече не ми трябваш!“
Гледах Зорбас как танцува и за първи път почувствувах демоничния бунт на човека да победи тежестта и материята, праотцовското проклятие. Възхищавах се на издръжливостта му, на пъргавината му, на гордостта му: долу върху пясъка буйните и същевременно изкусни стъпки на Зорбас издълбаваха луциферовската история на човека.
Той спря. Погледна купищата развалини от сгромолясалата се въжена линия; слънцето клонеше към залез, сенките се удължиха. Изблещи очи, сякаш внезапно си беше спомнил нещо. Извърна се, погледна ме; постави, както имаше обичай, ръка върху устата си.
— Брей, брей, началство! — възкликна той. — Видя ли какви искри хвърляше, проклетникът!
Избухнахме и двамата в смях. Зорбас се нахвърли върху мен, сграбчи ме в прегръдките си и почна да ме целува.
— Смееш се и твоя милост, а? — извика ми той с нежност. — Смееш се и твоя милост, а, началство? Браво, юнако мой!
Превивахме се от смях и двамата и се боричкахме върху крайбрежните камъчета; и изведнаж тръшнахме се и двамата долу, изтегнахме се върху чакъла и заспахме прегърнати.
На разсъмване станах и поех бързо край брега към селото, а сърцето ми подскачаше. Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание — бях загубил всичките си пари: работници, въжена линия, вагонетки, бяхме построили и едно малко пристаните за товаренето на въглищата; а сега нямахме вече какво да натоварим, всичко беше загубено.
И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче; и почнах да играя и аз с нея.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу