Христо Калчев - Нерон вълкът

— Ние да, но Драго… — започна Гери, но Вълкът го прекъсна.

— Нищо му няма. Можеше да е много по-зле. Почти толкова зле, колкото оня педал, брата на Степанчик — Вълкът се засмя с гърления си глас и вдигна чашата. — Наздраве! — пиха. — Вие изсрахте тия лайна с шибаната ви акция в Железница.

— Какво трябваше да направим според тебе — злобно попита Жорж. Все още не беше забравил, че до преди половин час беше мишена на афганците.

— Това, което направихте! Степанчик е бесен и ще жили като стършел. Колкото повече изпуска нервите, толкова по-добре за нас!

— Някой му е светнал откъде ще минем и с каква кола? — обади се Гери.

Вълкът кимна.

— Точно така, Гери. Кой? Имаш ли някаква идея?

— Никаква.

Пиха мълчаливо десетина минути, после Вълкът събра охраната.

— Къде е Мартин? Дай ми го. Марти, счупете всички пръсти на Художника и го доведете тук. Ако се покенза или напикае, измийте го с маркуча… Не искам да ми осмърди офиса!

Отново потънаха в мълчание. От уредбата звучеше хита на сезона „Сълзите ми капят върху моите обувки от крокодилска кожа“.

— И каква стана тя — обади се Гери. — От една страна, комунистите — от друга, афганците? Война на всички фронтове, така ли?

— Забравяш „Полиинс“? — обади се Жорж.

— „Поли“ е вън от играта… За сега. Ще гледат през ключалката и ще тръгнат срещу победителя — каза Вълкът.

— Грешиш — Жорж доля чашата си, сложи лед, сода и се върна на масата. — Беров събира войска. „Полибойс“, моля ви се? Всички отрепки, които не успяха да влязат при нас, отиват при него.

— И Въпреки това не е във войната и няма да влезе сега. Доди е парвеню, общува с политици, учи английски, купил си е къща в Америка, всеки момент очаквам да чуя, че си е направил операция на ушите. Играе на барон Ротшилд и, общо взето, проблема му е как да прецака Марк Рич в „Медет“ и „Кремиковци“… Казвам ви, ще влезе в играта едва когато се увери, че войната между „Нерон“ и „Нева“ е приключила и има победител.

Вратата се отвори широко. Мартин и двама от охраната, мъкнеха под мишниците Евтим Художника. Беше мокър отгоре до долу, ръцете му представляваха кървави пити, краката не го държаха, в очите му се четеше животински ужас.

— Не ми губи времето, Евтиме! Степанчик е купил някой вътре в бункера. Кой? Искам името му! Веднага, иначе ще те сваря на супа! На бавен огън с люти подправки!

— Коко Малчо — едва, едва промълви Художникът.

Братята се спогледаха. „Малчо? Та аз щях да му поверявам бунКера?“ — с горчива ирония помисли Вълкът.

— Добре. Изчакайте вън. Марто? — Мартин беше шеф на бункера, но Вълкът се готвеше да го направи свой представител на всички зимни курорти, което само по себе си значеше милионер в долари. — Свитнете тихо тоя боклук. Малчо… не искам да го виждам. Хвърлете ги в пещерата под Гюешица… и десетина живи помияра след тях. Върви!

Мартин кимна и отиде да изпълнява заповедите на своя бог Нерон.

Манджурците кацнаха на летище Букурещ. Хората на Степанчик ги посрещнаха и с два „Ланд Крузер“-а потеглиха за Констанца. Около двадесет и три часа бяха на порт „Констанца-юг“. Свалиха багажа и се прекачиха в италиански глисер „Рива“ с два двигателя „Меркюри“ с по 350 конски сили всеки. Лодката потегли бавно, излезе от пристанището и с пълна мощ се отправи в открито море. Когато напусна десет милната гранична зона, заби на юг и се понесе към България. Около един и тридесет „Рива“-та заседна умишлено, със загасени светлини на дълъг пясъчен бряг.

Манджурците и един от придружителите им слязоха на брега, другите двама избутаха глисера в морето и потеглиха обратно.

Това беше плажът на Шабла. Степанчик ги чакаше на сто метра от там в бившата резиденция на ЦК на БКП, на брега на езерото-резерват, може би най-красивото кътче на Черноморието.

Точно в девет сутринта, охраната съобщи, че Камбоджанеца е дошъл. „Войнишка работа! Точен до секундата!“ — помисли раздразнено Вълкът. Предстоеше му тежка среща.

— Уверете се, че е чист и го доведете!

Червената барета изглеждаше добре и в цивилни дрехи. Здрава костна система, тренирана мускулатура и рейнджърско спокойствие лъхаше от този светлокос, синеок мъж, облечен в джинси тишърт и ленено сако в наситено тъмносиньо, почти кобалтово.

— Как да те наричам? — попита Вълкът.

— Както искаш.

— Няма ли да ми кажеш името си?

— Сега не. Поне истинското.

— Чин?

— Капитан.

— Камбоджа… Какво ми се правиш на интересен? За хиляда долара ще си доставя досието ти… Ден по ден — от раждането ти до днес.