Катрин Каултър - Цената на рая

Урсула се засмя. Антония се смути. Херцогинята каза, влизайки в тона на разговора.

— Мога да си представя как ги е дразнил, Фани. Добре е, че си спомняш за братята си с хубаво и можем да се посмеем.

— Затова новият граф е хлапак, нали? — намеси се Урсула. — Понеже братовчедите ми са умрели…

Херцогинята спокойно я прекъсна.

— Маркъс също ти е братовчед. Той е граф Чейз. Твоят баща и неговият са братя. Дължиш му уважение, Урсула, като към глава на рода Уиндъм.

— Да, госпожо.

— Предполагам, че още сега можеш да ми засвидетелстваш уважението си, нали, Урсула?

Херцогинята застина. После съвсем бавно се обърна, за да се озове срещу Маркъс, подпрял се нехайно на дъба. Колко ли дълго беше стоял там, незабележим зрител и слушател на разговора им? Тя се взря безмълвно в него.

— Да, милорд — отговори Урсула.

— Можеш да ме наричаш Маркъс, след като сме братовчеди.

— Да, Маркъс.

— Няма ли да получа поздрав и от любящата си съпруга? — той се приближи до нея, погледна я в очите и вдигна отпуснатата й длан към устните си.

Маркъс се намръщи при звука от тананикането на нетърпимия си камериер. Малко по-късно Спиърс дори си позволи да даде воля на гласа си, сгъвайки грижливо чорапите на господаря си и той отекна в обширната спалня.

Не можа да сдържи усмивката си. Чул беше историята за цар Александър, който се задавил с вино и го изплюл върху бялата си дреха със златни копчета, когато до ушите му достигнали думите на песничката. Хората, минаващи покрай Уайт’с, на разходка по „Сент Джеймс Стрийт“ не просто пеели, а крещели, колкото им глас държи текста на не особено почтителното музикално творение. Царят побеснял от гняв и искал да изколи мръсниците, но бил възпрян от безукорния Хенри, управителя на Уайт’с от времето, преди Маркъс да започне да го посещава, подпомогнат от самия Уелингтън.

— Милорд, вие сте се виждал с Херцогинята?

— За момент. Беше в градината с котилото от момиченца.

— Добре ли е тя със здравето, милорд?

— Защо пък да не е? Я почакай, Спиърс, да не би да си научил нещо, което трябва да знам, използвайки шпионската си мрежа?

— Не, милорд. Просто последния път, когато я видях, изглеждаше нещастна. Не проявихте към нея дори елементарна учтивост.

— Тя не заслужава любезно отношение, било то елементарно или каквото и да е. Що се отнася до теб, нищожни продажнико, ти трябваше да бъдеш уволнен.

— Напълно оценявам сдържаността, проявена от негова светлост — докато говореше, Спиърс внимателно положи в едно чекмедже няколко току-що изгладени шалчета.

— Подиграваш ли ми се, Спиърс?

— Аз ли, милорд? Да ви се подигравам? Невъзможно, милорд. Самата мисъл ме обижда — заяви Спиърс с вид на засегнат.

Маркъс изсумтя и каза.

— Когато я зърнах, не побързах веднага да привлека вниманието й. Тя поучаваше Урсула как да се отнася напълно почтително с мен като глава на рода.

— Тъй като вие сте глава на рода Уиндъм, милорд, постъпката й е била напълно разбираема и необходима.

— О, я млъкни, Спиърс! Ти да не си й изповедник? Това не е твоя работа. Нито пък на Баджър. Ала и двамата си навряхте дългите носове в нея. Трябваше да ви изпратя на работа в Колониите.

— Имате пълно право, милорд. Отвратително място било, казват. И какво последва думите на Херцогинята, милорд?

— Ами аз тогава им разкрих присъствието си — обадих се или нещо такова, и тя се вкамени, което не й се случва за първи път, разбира се. Сега отивам да пояздя. Чух, че идиотът Тревор отишъл да обикаля моите земи, взимайки мой кон за целта. Без съмнение иска да добие представа колко богат ще бъде един ден.

— Но това бяха ваши думи, милорд. Или той, или поколението му ще бъдат богати.

— Върви по дяволите, Спиърс! Има разлика. Няма да допусна, докато съм жив, тоя нещастник да се разпорежда из Чейз Парк, сякаш му принадлежи. Подобна наглост ще бъде пресечена.

— Ще се върнете ли за обяд, милорд?

— Ако открия приятелчето. Ще му разбия носа. Или не — не искам да го карам да пищи или да плаче. Ще му предложа да водя поводите на коня му по обратния път, защото сигурно бедното конте ще е изтощено.

— Трогателна загриженост, милорд.

Херцогинята беше гладна, но не й се искаше да влезе и трапезарията и да се сблъска с леля Уилхелмина. Но горкият господин Уикс нямаше никакъв шанс, изправен сам срещу тази страховита дама. Тя настръхна, припомняйки си разтреперания му глас, когато й разказваше как леля Уилхелмина се появила в покоите му — в неговата спалня! — и не губила време да измъкне от стреснатия човечец всичко, каквото му е известно. Накратко, с леля Уилхелмина човек трябваше да се съобразява.