Катрин Каултър - Цената на рая

Времето едва-едва се влачеше. Вече не мислеше за нищо, обзе я нетърпение, породено от досада. Искаше й се Маркъс да се появи, да разбере дали се е излекувал.

Най-сетне, когато прецени, че оттеглянето й няма да прилича на бягство, тя се изправи с усмивка.

— Моля всички да ме извинят, но имам работи, за които трябва да се погрижа.

— Мисли се за кралска особа, глупавата кучка.

— Какво казахте, мамо?

— Казах, че роклята й е прекрасна.

Господин Критакър се задави с препечената кифла, която ядеше.

Херцогинята се отдалечи бавно и с достойнство, въпреки че — ако трябва да се каже истината — краката й напираха сами да я отнесат по-бързо далеч оттук. Оттегли се в малката стая, която си беше избрала за кабинет, и се зае с прочитането на „Лондон Таймс“. Проучи страниците, посветени на висшето общество, в търсене на забавни истории, но не откри такива. После за известно време мислите й бяха заети с Маркъс. Къде се намираше, как се бе отнесъл с глупака Тревор?

Маркъс забави хода на жребеца си до лек тръс, за да подложи лицето си на свежия летен въздух. Слънцето леко приличаше над главата му, но това нямаше значение. Къде ли беше тоя самодоволен глупак Тревор?

Американският му братовчед беше имал наглостта да яхне един от злонравните му коне, въпреки направеното му от конярчето предупреждение, че на животното не може да се има доверие. Господинът благоволил само да се изсмее на предупреждението, яхнал коня без никакви проблеми и се отдалечил на гърба му в източна посока. Значи жребецът е бил в добро настроение, но това не траеше дълго. Маркъс се надяваше, че братовчед му все още не се е претрепал.

Следващите три часа изминаха в безуспешно търсене на нахалния гостенин. Спираше се да заговаря хората, които живееха в земите му и ги обработваха, и ентусиазираните им поздрави за завръщането му стопляха сърцето му. Мъжете го разпитваха за проклетите жабари, бити най-накрая, както им се полагаше, и за тиранина Наполеон, проклетия император на напердашените жабари. Отнасяха се с него, сякаш лично той е принудил Наполеон да подпише абдикацията си. Съпругите им усмихнато му поднасяха разхладителни напитки. Децата го гледаха с възторг.

За първи път се беше почувствал истински свързан с Чейз Парк. Като роден граф Чейз. Може би.

Маркъс почувства глад. Къде беше Тревор? Беше ли го хвърлил конят най-накрая, показвайки същинския си нрав? Дали го беше претрепал? Нелоша мисъл, но най-вероятно само си беше навехнал глезена и сега грациозно куцукаше обратно към имението.

Маркъс изсумтя и в този момент зърна фигурата на ездач, приближаващ се към него от север. Спря жребеца си и зачака.

Когато другият кон приближи достатъчно, той видя, че ездачът му е едър на ръст, висок колкото него самия и седи на седлото без никакво усилие, напълно владеейки злонравното животно. Нямаше кой друг да е освен Тревор. Маркъс се почувства като абсолютен глупак и това го вбеси. Затова първите му думи към непознатия не бяха особено любезни.

— Защо, по дяволите, не си сменихте глупашкото име?

Младият мъж не му отговори, а закова коня си на сантиметри от муцуната на жребеца на Маркъс. Подигравателната му усмивка разкри идеално бели зъби и може би склонност към шегобийство. Гласът му прозвуча провлечено, както говореха в южните части на американските колонии.

— Предполагам, че вие сте братовчед ми Маркъс — графът?

Маркъс разгледа външността на мъжа срещу себе си. Остро изрязани нос и брадичка, гъста черна коса и тъмнозелени очи. Мускулесто тяло на атлет, облечено в добре ушит костюм за езда. Небрежна стойка, която не можеше да скрие излъчващата се властност. Никак не приличаше на човек, който би могъл да се нарича Тревор.

— Да, аз съм. Боже, що за име, човече? Тревор! На човек би могло да му прилошее само като го чуе.

Тревор се разсмя и по бузите му се очертаха трапчинки, от които той придоби още по-очарователен вид. Маркъс беше готов да се обзаложи, че е успял да разбие безчет женски сърца. Такъв човек не можеше да бъде мразен. Напротив, усети, че видът на тези трапчинки разтяга собствените му устни в усмивка. Тревор продължи с провлечения си изговор, създаващ усещането, че думите му се точат като гъст мед, а изреченията му — че никога няма да успеят да предадат мисълта му.

— Обичайно е за мен хората да ме възприемат по най-различен начин, преди да са ме срещали. Мисля, че баща ми, един от твоите чичовци, считаше името за елегантно. Дори да не вземем под внимание мнението му, това име е много по-добро от всички останали, които родителите ми лепнаха.