Катрин Каултър - Цената на рая

— Мислиш ли, че и за негова светлост звучи попресилено, Маги?

— Кое, Херцогиньо?

Маркъс беше застанал в рамката на отворената врата, съединяваща спалните им. Херцогинята застина, неспособна да откъсне поглед от него. Облечен беше безупречно във вечерен черен костюм, с бяла ленена риза и шалче, вързано без съмнение от магьосническите пръсти на Спиърс. Гъстата му черна коса се завиваше по краищата, падайки върху шалчето. От сините му очи вееше мраз. Тя се опита да му се усмихне, да се усмихне на мисълта, че съпругът й е тук, при нея и че когато спят, ги дели само една тънка врата, а и сега дори са заедно и той я наблюдава. Съумя да каже със спокоен тон.

— Маги твърди, че мога да мина за повече от добре изглеждаща, ако само малко се попреувеличи.

— Точно така, милорд, и вие, като неин съпруг, няма да преувеличите много, ако кажете, че е красива.

— Така ли? Не знам. Попрекалила си с комплиментите, Маги. Сега можеш да ни оставиш.

— Минутка, милорд — каза Маги, пренебрегвайки факта, че нареждането дойде от самия граф. — Нека обвия раменете й с този хубав шал. Вечерно време си е студено и не бих искала тя да измръзне. Готово, Херцогиньо. Страхотно изглеждате. Нямам никакви възражения в този ви вид.

— Благодаря ти, Маги. И, моля те, не ме чакай да се прибера.

Маги само кимна, след което втрещи Маркъс като му намигна, и излезе от спалнята, без да престава при това да оправя оттук-оттам огнената си грива.

— Откъде, по дяволите, я изнамери? — попита графът с поглед, прикован върху вече затворената врата на спалнята.

— Баджър я намери в Портсмут. Или по-скоро тя него. Спаси го от колелата на пощенската карета. Аз имах нужда от прислужница, а тя — от някакво занимание, защото се намираше в периода между работата по две роли. Актриса е. Разбира от много неща и аз я намирам за забавна.

— Тя ми намигна!

— Та тя никога досега не е била прислужница. Вероятно е свикнала мъжете да я заглеждат и да й се възхищават, ако не и повече. Може би за момент е забравила къде се намира и си те е представила за изпълнителя на главна мъжка роля в пиеса.

Или като възможен покровител, помисли си Маркъс, но каза.

— Боже, графиня Чейз има прислужница актриса — и добави с усмивка. — Признавам, че оперението й е впечатляващо.

Той действително се отнасяше с нея като с графиня, което я обнадежди в известна степен. Графът се обърна и започна да крачи из стаята.

— Не трябва да й разрешаваш да те нарича Херцогиня. Не е никак почтително — забележката беше подхвърлена през рамо. — Всички те наричат Херцогиня. Ти не си Херцогиня, а графиня, миледи.

— За мен не е толкова важно — каза тя, наблюдавайки го внимателно. — Как е ранената ти ръка?

— Какво? А, ръката ми. Добре е. Всъщност понаболява ме, ако я претоварвам.

— А ребрата?

Той я загледа със скръстени на гърдите ръце. С внушителната си фигура искаше да я накара да се почувства нищожна, но как можеше да го постигне, след като тя си спомняше как е изглеждал на четиринадесетгодишна възраст? Макар че и тогава да бе впечатляващ в очите на момиченце на девет години.

— Какво е това? Загрижеността на добра съпруга?

— Би могло и така да се каже.

— И ребрата ми са добре.

— Много хубаво.

— Срещнах Тревор. Яздеше най-злонравния ми жребец и, по дяволите, справяше се така отлично, че изглеждаше като истински кентавър.

Тя се усмихна — непринудена широка усмивка, а не просто обичайното повдигане на ъгълчетата на устните. Ясно му беше защо — всичките му досегашни изказвания за Тревор сега вече звучаха смешно. Но не се предаде.

— Продължавам да мисля, че Тревор е име, достойно само за някое жалко конте.

— Може би, но той е мъж, за когото думата жалък не подхожда. Не си ли съгласен?

— Така е, дявол да го вземе. Нелепо е да лепнеш такъв етикет на мъж с моя ръст.

— Да, но този въпрос сега хич не ме вълнува — тя помълча малко пред учуденото му изражение и сетне добави. — Радвам се да те видя, Маркъс. Надявах се да дойдеш.

— Нямах такова намерение, но…

Недовършеното изречение и външният му вид говореха, че се притесни, макар и за кратко.

— Независимо от това, радвам се. Леля Уилхелмина е труден характер, истинска загадка. Малката ти братовчедка Урсула изглежда чудесно, в което си се уверил, когато я видя сутринта в градината. Джеймс е на моя възраст, може би малко по-голям и нямам никаква представа що за човек е. Има определено мрачно изражение на лицето. Нещо при него не е както трябва. Както сам си имал възможност да видиш, Тревор е доста привлекателен мъж. Любезен е.