Катрин Каултър - Цената на рая

Всъщност Маркъс полагаше усилия да разсъждава трезво. Разреши на Спиърс да му помогне да свали връхната си дреха, което при нормални обстоятелства не се случваше. За Бога, та той не беше инвалид. Започна да мърмори под носа си.

— Проклето момиче. Някой ден удушването няма да й се размине, ако не започне да се държи прилично. При положение, че преди това не е паднала в лапите на някой негодник.

— Ще разрешите ли да попитам как се държи тя, милорд?

— Май имаш доста дълги уши, Спиърс. Херцогинята си има тайни — отглежда си ги и грижливо ги пази. За нищо на света няма да ми каже откъде е намирала пари за проклетата къща, как е плащала на Баджър, как се е прехранвала, как…

— Напълно разбирам, милорд.

— Просто си седи напълно невъзмутима и пуска по някоя от нейните жилещи усмивчици, без да обели и дума. Дори не мога да я ядосам, а господ знае какви усилия полагам да го постигна. Държа се толкова лошо, колкото мога. Защо тя не ми казва нищо? — Маркъс се изтръгна от сръчните ръце на Спиърс, разхлаби шалчето си и го захвърли на масивното легло. — Наглостта й достига дотам, че ме информира, че възнамерявала да отиде до Лондон в деня след Коледа. Уверявам те, че за това вече я поставих на мястото й.

— Ще разреши ли негова светлост да попитам как?

— Казах й, че скоро ще съм й опекун. Тя ще върши само това, което й кажа, докато навърши двадесет и една — Маркъс прекъсна думите си и се намръщи на левия си ботуш, който проявяваше неподчинение.

— Седнете, милорд, аз ще ви помогна.

— Дори да ме сложат за неин опекун, чак докато навърши двадесет и пет, тя вероятно ще се омъжи за първия срещнат само и само да си покаже зъбките. Никога не повишава глас, Спиърс, без значение какво правя — изглежда това излиза от границите на емоционалния й репертоар. Не, тя просто не ме поглежда, като че ли съм семка в градината й, нежелано семе, от което ще се пръкне бурен.

— Със сигурност не ви счита точно за такова семе, милорд. Все пак вие сте граф Чейз. Може би луковица би било по-точно казано от семе.

— Или може би дори червей.

— Всичко е възможно, милорд.

— Проклето зверче! Подиграваш ли се с мен, Спиърс?

— Как може, милорд, самата мисъл дълбоко ме засяга. Другия ботуш, милорд!

Маркъс измъкна и другия си крак от ботуша, вглъбен в размишления, които от време на време оцветяваше с някоя ругатня.

— Дяволите да го вземат тоя господин Уикс, дето утре ще се появи. Той пък какво иска? Какво изобщо става?

— Смея да кажа, че скоро ще научим, милорд. Бих ви препоръчал, милорд, да разрешите на Баджър да остане в Чейз Парк. Много е оправен и му сече пипето.

— Проклетият й готвач.

— Ще говоря с госпожа Гуузбъри. Вероятно тя би могла да бъде… ъ-ъ… умилостивена да разреши на Баджър понякога да приготвя храната на семейството.

— Не ме разбра, Спиърс. Тя е живяла сама с него, а така не бива. Едва на деветнадесет години е.

— Ваша светлост не може да не осъзнава, че Баджър е на възраст да й бъде баща. Той я обича силно, както един баща трябва да е привързан към поколението си. Никога не би й сторил зло, а ще я защитава с цената на живота си.

Аз също — помисли си Маркъс и пак изруга. Беше застанал гол пред разгорелия се огън и протягаше ръце към него.

— Ще желаете ли да облечете нощница, милорд? От Бидъл, втория лакей, който е прекарал целия си живот в имението, разбрах, че през нощта се очакват ниски температури.

— Не — отговори Маркъс и почеса едната си страна. — Никаква нощница. Тия нещица са измислени да се носят от жени, не от мъже. Какво мислиш, че иска това приятелче Уикс, Спиърс?

— Не бих могъл да гадая, милорд. Все пак, ако бихте благоволил да си легнете, бихте могъл да отделите известно време за обмисляне на вероятните причини. В леглото ще ви бъде по-скоро топло, отколкото студено.

Без да коментира последните му думи, Маркъс се покачи върху огромното легло и моментално потъна в топлата му мекота. Спиърс беше използвал загрети тухли и резултатът го накара да въздъхне от удоволствие. Никак не приличаше на пода на палатката му в, Португалия, където мръзнеше между две тънки одеяла.

— Желаете ли още нещо, ваша светлост?

— Хм-м? О, не, благодаря ти, Спиърс. Виждал ли си някъде котката?

— Последния път, когато имах възможност да я зърна, милорд, се беше опънала по корем пред тази камина, потънала в дълбок сън.

— А! Ето я и нея. След като си затоплил постелята, сигурно е решила, че тук е много по-меко, отколкото на пода. Притеснява ме, когато се настани върху корема ми.