Катрин Каултър - Цената на рая

— Не се прави на глупак, момчето ми, не ти отива. Разбира се, че не ти си причината. Името ни е в устата на хората напоследък — откакто Херцогинята стана законно дете на чичо ти. Прибави и факта, че едно момиче е обслужвано от мъж, който я придружава, и резултатът е очевиден и за слепец.

— Виж какво, лельо, бих те помолил да го погледнеш и от друга страна, а именно, че моят чичо, бащата на Херцогинята, е преценил как да постъпи най-правилно и го е сторил. А що се отнася до тая работа с камериера…

Прекъсна го напълно спокойният и владеещ се глас на Херцогинята.

— Стореното е сторено, уважаема госпожа, и се страхувам, че връщане назад няма. Вярвам, че клюките по адрес на семейството ще престанат с време. Друго ме притеснява. Наистина ли смятате, че английският на Баджър оказва такова вредно влияние?

— Не, не смята — намеси се Маркъс, затваряйки с един поглед устата на леля си. — Особено като се има предвид, че Спиърс му е достоен противник в красноречието.

— Маркъс, всичко това е много хубаво, но ти не можеш да му разрешиш да остане тук като неин камериер.

— Камериер? — включи се и Антония в разговора, вдигайки глава от романа, заемащ вниманието й в последно време — твърде отблъскващ с качествата си средновековен романс. — Той е твой камериер, Херцогиньо? Колко интересно. Подрежда ли ти прическата? Приготвя ли ти банята? Ще ми го представиш ли утре?

— Стига да искаш, Антония.

— Баджър ще остане — заяви Маркъс с нетърпящ възражения глас. — Точно с какви задължения, ще реша допълнително.

— Мисля — каза тихо Херцогинята, — че аз трябва да реша какви да бъдат задълженията му.

— Не съм на същото мнение — каза Маркъс. — Можеш да живееш в Чейз Парк, но не си негова господарка. Да се разпореждаш с прислугата в голямо имение не като да заповядваш на едного в къщичка. Както и да е, ще го обсъдя и с теб, и с Баджър. За да не забравя, Херцогиньо, радвам се, че се вразуми и сега Чейз Парк е твоят дом. Би ли желала да споделиш какво те подтикна да промениш възгледите си?

Очевидно Херцогинята не възнамеряваше да споделя с него каквото и да било. Изражението й не се промени. Белите й ръце останаха отпуснати в скута. Единственото й движение бе да постави чашата си с вино на ниската масичка до себе си. Толкова дяволски грациозна е във всяко движение — мислеше си братовчед й, докато я наблюдаваше. В съзнанието му изникна картината, когато я видя коленичила в градината, изцапана с пръст, с коса, паднала върху влажното й чело — и в онзи момент красива и напълно владееща се. Винаги красива и напълно владееща се. Чудеше се дали е способна на дълбоки чувства, дали й се е случвало да крещи, да плаче или да се муси, или пък добре изгладеното и непоклатимо външно спокойствие са нейна същност.

Фани, която гледаше замечтано към поднос със сладкиши с лимонова есенция, улови предупредителното намръщване на леля си и се извърна настрани с нещастно изражение на лицето. Херцогинята се обади.

— Искаш ли ябълка, Фани? Много са вкусни. Аз току-що изядох една.

Фани сви рамене, после улови ябълката, която Маркъс й подхвърли. Изтри я в ръкава си и си спечели още един неодобрителен поглед от леля Гуенет. Маркъс се усмихна на Херцогинята, но тя не му обърна внимание.

— Става късно — каза леля Гуенет няколко минути по-късно. — Мисля, момичета, че за вас е време да лягате.

— Добре — каза Антония, затвори книгата и широко се прозя. След това се обърна към Херцогинята. — Ти си ни наполовина сестра; Маркъс всичко ни разказа. Вече не си братовчедка ни от Холандия.

— Точно така. След като скъпата ви майка умря, баща ни се ожени за моята майка. Той ме направи своя законна дъщеря.

— Ти беше копеле — каза Фани, без в гласа й или върху лицето й да проличи злоба. — Колко странно. Спомням си как с Антония спорехме дали си от Холандия или от Италия. Трудно беше да решим, защото не те бяхме чували да говориш който и да е от двата езика.

— Да, аз бях копеле — по-точно до миналия май.

— Наистина, скъпа моя, не е нужно да го демонстрираш толкова шумно — намеси се леля Гуенет. — Ще накараш хората да мислят, че не си се срамувала от произхода си.

— След като мнението ми не е било поискано по какъвто и да е начин при раждането ми, защо би трябвало да се срамувам от него, госпожо?

— Все пак… — започна леля Гуенет, но беше прекъсната от Антония.

— Сега ще можеш да си намериш съпруг. Няма да е нужно повече да се преструваш, че не си истинска дама.

— Представи си само — каза Фани, дъвчейки ябълката си, — ти си плод на любовта на един мъж и една жена. Колко романтично!