Катрин Каултър - Цената на рая

— Да бъда украса с присъствието си, стояща вярно до мъжа?

— Да, това, и още — да раждаш децата му и да се грижиш за удобствата и доброто поддържане на дома му. Ако желаеш — и да отглеждаш цветя.

— За което не са необходими никакви умения?

— Изискват се, но различни от тези, чрез които се печелят пари за прехрана. И все пак, изглежда ти… — пак засече. Думите му звучаха изключително надуто и снизходително, но не можеше да ги върне. Може би така щеше да засегне някой нерв у нея. Може би дори щеше да я накара леко да повиши тон. От мисълта очите му проблеснаха. Но тя не реагира по такъв начин.

— Маркъс, ти как си печелиш прехраната?

Той я гледаше втренчено, после отговори по-спокойно, отколкото мислеше, че е в състояние да го стори.

— Бях майор в армията и печелех с труд парите си.

— А сега? Когато вече не си в армията?

Той почти изскърца със зъби, така силно стисна челюстите си, но не можеше повече да скрива гнева си от нея.

— Има ли някоя богата дама, която поддържа положението ти? Очевидно един благородник не може да се занимава с печеленето на пари, синята му кръв не го допуска.

— Отлично знаеш, че сега имам многобройни отговорности — за цялата собственост, която притежавам, за всеки мъж, жена или дете, работещи навсякъде из именията, притежавани от рода Уиндъм, аз…

— Накратко, всичко, което притежаваш, е по наследство.

— Знаеш много добре, че не заради титлата ще изпълнявам задълженията си, както се очаква от мен.

— Маркъс, на колко години си?

— Знаеш много добре, че съм на двадесет и четири.

— Толкова млад за такова положение — беше коментарът й, който имаше наглостта да придружи със свиване на рамене.

— И какво точно трябва да означава това? Загрижена си за благополучието си? Като се има предвид, че точно аз съм отговорен за проклетото семейство? Не се опитвай да връщаш топката към мен, Херцогиньо. Та, както казах, всичките ти таланти не са подходящи за печелене на прехрана. Нямаше наследство, което да ти дава независимост. И все пак ти разполагаше с достатъчно средства, за да си позволиш да наемеш къща, да… — този път прекъсна излиянието си нарочно и в очите му пак се появи пламъче. Може би сега щеше отново да му се удаде да види как юмручето й се свива. Нямаше ли и това да е постижение?

Още по-голяма наглост от нейна страна — ново свиване на рамене. И нито думичка в отговор. Нямаше и далечно ехо от гняв. Предаде се.

— Твоят господин Уикс ще бъде тук утре. Какво ще кажеш за това?

— Предполагам, че господин Уикс ще иска да говори и с двама ни. В плановете ти влиза ли да бъдеш тук утре?

Много му се искаше да й каже, че ще заминава за Единбург, но не го направи.

— Ще бъда тук. Сега си лягам. Ще се видим на закуска.

— Лека нощ, Маркъс. Спи спокойно.

Отговори й с изсумтяване. Тя го изгледа безмълвно, докато излизаше от огромната, великолепно обзаведена стая, наричана Зелената кубична стая. Спря се за момент, преди тя самата да излезе и вдигна поглед към тавана. Всичките му греди бяха майсторски резбовани с многочислени изображения на фамилния герб, както и с преплетени геометрични фигури, впечатляващи с фантазията на този, който ги е изработвал. Между гредите бяха сместили персонажи от различни епохи от Средновековието — красиви женски и мъжки фигури в ярки цветове, чиито изражения на лицата дори се бяха запазили. Където гредите срещаха горния край на стената, се усмихваше безбройна плеяда от купидони, всичките в розово и бяло, взиращи се весело надолу към кохорта от войници, стискащи мечове и щитове в ръцете си. Последното допълнение беше направено в предшестващото столетие от един от графовете Чейз с повече гвинеи, отколкото вкус към истинското изкуство.

Какво ли щеше да говори Маркъс след посещението на господин Уикс? Спомняше си невъздържаността му — винаги в основата на най-невероятни пакости, за чието извършване вдъхновяваше и Чарли и Марк. Но армията ги беше разделила напълно в течение на пет години. Чудеше се дали темпераментът и досега щеше да е останал същия, ако не се беше сдобил с графската коронка, превърнала го в досаден морализатор. Истински дяволски син — така го наричаше баща й не без чувство на привързаност и дори уважение. Привързаност беше съществувала поне преди смъртта на Чарли и Марк. Как ли би го нарекъл баща й сега?

Защо Маркъс се отнасяше с такава сериозност към новото си положение, защо не му се радваше и не допускаше в сърцето си оптимизъм, а непрекъснато разсъждаваше за дълга си? Какво ли правеше в момента? Дано поне дишането му се бе нормализирало, защото на излизане изглеждаше на ръба на нервен припадък.