Катрин Каултър - Цената на рая

Херцогинята се изкашля и каза:

— Глупави шеги, господин Уикс. Нещастието на негова светлост е, че баща ми го намрази след смъртта на Чарли и Марк за това, че не умря заедно с тях. А и за всичките бебета, които не можаха да оживеят по-късно. С други думи, искал е да му натрие носа. Маркъс, надявам се, че тази мисъл повече няма да те измъчва.

— Едва ли, Херцогиньо. Той ме считаше за безчестен човек и ме мразеше като свой враг.

— Сигурна съм, че преувеличаваш.

— Преувеличавам ли, господин Уикс? Спомена ли ви чичо ми колко е привързан към мен и колко е доволен, че ще го наследя?

— Може би ще е по-добре да поговорим за това по-късно. Сър, сигурно недоумявате защо настоях да присъствате.

Маркъс само наклони глава, жест, от който видът му странно се промени — заприлича на по-възрастен.

— Никак не ми е лесно да го кажа, милорд.

— Просто изплюйте камъчето, господин Уикс.

— Вашият чичо, предишният граф Чейз, остави всичките си пари, къщи и друга собственост, която не е изрично приписана на наследника му тоест на вас, милорд, в разпореждане на дъщеря си — Джозефина Уиндъм.

Нито звук не се чу в последвалата тишина. Маркъс не откъсна доста време поглед от братовчедка си, след което заяви прекалено спокойно.

— Джозефина? Най-грозното име, което съм чувал през живота си. Трябва да ми благодариш в молитвите си, че те прекръстих на Херцогиня.

Господин Уикс изглеждаше объркан и нервно разлистваше документите си.

— Разбрахте ли какво ви съобщих, милорд?

— Да, сър, напълно. Вие току-що ми заявихте, че съм просяк. Просяк, живеещ в имението. Лишават ме от всичко. Не ми идва на ум по-ефикасен начин, чрез който собственото семейство на чичо ми да бъде обречено на немотия. Виждаш, Херцогиньо, че изобщо не съм се заблуждавал за истинските чувства на чичо ми към мен. Погрижил ли се е поне за дъщерите си Антония и Фани?

— Да, милорд. Всяка от тях разполага с по десет хиляди лири. Още от предишното му завещание, което е валидно в частта си, отнасяща се до даровете за слугите, други дарения и роднините.

— Следователно към мен е насочена стрелата на отмъщението — към наследника.

— Не е точно така, милорд. Просто сега лейди Джозефина е… ами…

— Не я наричайте с това отвратително име. Значи тя притежава всичко освен Чейз Парк. Оставено ли е нещо друго на мен, господин Уикс?

— Да, милорд. Лондонската къща на Пътнам Плейс, до края на живота ви. Също и ловната хижа в Корнуол, близо до Сейнт Айвз, ако не се лъжа, с две хиляди акра обработваема земя. Нищо друго, милорд, съжалявам.

— Нито едно пени за поддържането на това чудовищно подобие на къща?

— Чичо ви, предишният граф, се опасяваше, че ще го пратите по дяволите, ако не ви остави пари за поддържане на определените ви имоти — каза господин Уикс бавно. — Затова е поверил на мен надзираването на състоянието на цялата му собственост. Аз ще бъда опекун на лейди Херцогиня до пълнолетието й. Когато навърши двадесет и една години, тя ще започне да упражнява заедно с мен същите надзорнически функции. Приходът от владенията на рода Уиндъм е отличен и нараства всяка година. Но никакви пари не са ви поверени, милорд.

Маркъс запази мълчание. Имаше вид сякаш се отегчава — както от присъствието на двамата си събеседници, така и от ужасния удар, нанесен му от човек, който не беше тук, за да се наслади на отмъщението си. Той кръстоса ръце на гърдите си и се подпря на полицата над камината. После горчиво се засмя.

— Ти сбърка, Херцогиньо. Ще признаеш ли сега, че той ме мразеше? Ще признаеш ли, че това не е просто натриване на носа? Заради едно копеле — не е обида, насочена към теб Херцогиньо, съм превърнат в бедния роднина, зависим от господин Уикс за насъщния си, за необходими ремонти или за заплатите на слугите. Без съмнение зависим и от теб, копелето му, за трошиците, които ще благоволяваш да ми подхвърляш — всичко това заради омразата му. Ами бъдещото на следващите поколения Уиндъм?

Господин Уикс изглеждаше неизразимо потиснат.

— Позволете ми да отбележа, милорд, че аз яростно спорих с чичо ви, но той не се поддаваше на убеждаване. Ще призная, че наистина ви ненавиждаше. Все пак се съгласи да ви отпусне тримесечна издръжка.

Маркъс заприлича на човек, обзет от желание да убива.

— Нищо чудно да сте ми се присмивала снощи, Херцогиньо, докато си приказвах — и как ще ви стана опекун, и как ще ви дам зестра, и как ще ви закрилям като част от семейството. Сега имате всичко. Не се нуждаете от мъж, който да се грижи за вас. Сигурно доста сте се позабавлявала в ролята на слушател.