Катрин Каултър - Дивият барон

Тоби изглеждаше по-бял от рибешки корем.

Сузана стоеше изправена, сякаш бе глътнала бастун.

Най-после промълви едва чуто:

— След като си разбрал, че всичко е било измама, защо не ми каза като ти показах брачното свидетелство?

Баронът я погледна прямо.

— В началото не можех да повярвам, макар истината да се набиваше в очите ми. Винаги съм мислил, че Джордж е сериозен човек, ученолюбив, роден изследовател с безкрайна любов към картите. Беше споделил с мен, че мечтата му е да организира експедиция и да стане известен картограф. Вярвах, че е добросърдечен, олицетворение на нежността и добротата. А се оказа, че е постъпил така с теб. Та това е престъпно. Очевидно го беше направил, макар да не можех да го повярвам. Нито пък можех да разбия живота ви с Мариан, преди още да съм се запознал с вас. Независимо от постъпката на брат ми, детето си остава моя племенница, моя плът и кръв, затова реших да си дам малко време. Поради тази причина ви доведох и тук. И продължих да поддържам лъжата до тази нощ.

— И измисли и наследството, нали?

— Не е бил длъжен да го прави, Сузана — обади се с приглушен глас Тоби. — След като не си била омъжена за Джордж, дори да е имало завещание, то нямаше да стигне до теб.

— Аз го измислих.

В мига, в който произнесе думите, Маунтвейл осъзна, че не й бе оставил дори илюзията за някакъв избор. Току-що я бе блъснал в много дълбока вода.

— Разбирам — произнесе бавно Сузана, вгледана в камината, в догарящата оранжева жарава. — И сега се чувстваш толкова виновен заради стореното от брат ти, че си готов се жертваш сам, за да изкупиш грешката му? Съгласен си да се ожениш за мен и да признаеш Мариан за твое дете?

Сам се учуди от себе си, но гласът му прозвуча непоколебимо.

— Да, нещо такова.

— Но, сър, Сузана е права. Та ние дори не се познаваме. Ако баща ми не се бе опитал да измъкне пари от вас, така и нямаше да научите за съществуването ни.

— Но той се опита и аз вече ви познавам. Чуй ме, Сузана, планът със сигурност не е чак толкова лош. Ще бъда толерантен съпруг. Ще бъда добър баща на Мариан. Ще се опитам дори да понасям Тоби, от който получавам уртикарии и заради чиито щуротии не мога да се побера в кожата си.

— Сър, никога не съм правил щуротии!

— Знам и точно там е работата, нали? Ще ми станеш шурей и това е много хубаво, тъй като те обикнах. Обикнах всички ви. Останете тук. Останете с мен. Станете мое семейство. Ще ви защитаваме и така ще защитя и паметта на Джордж. Не искам хората да разберат какво ви е причинил. Не искам и майка ми да научи. Нали разбирате, родителите ми може да са се отдавали на разни пороци, но винаги са спазвали правилата на честната игра. Непрекъснато са се отдавали на удоволствия, но никога не биха причинили мъка на невинен човек, никога. Сега остана жива само майка ми, но не желая да й причиня болка. Трябва да разберете, че съм много загрижен за онова, което ще открия в Оксфорд. Предполагам, че вие също сте загрижени по този повод.

Сузана се изправи и разтърси полите си — полите на Шарлот. Такава красива рокля, така жестоко намачкана.

— Не виждам смисъла във всичко това — изрече много ясно и отчетливо тя. — Ти си женкар, сменяш любовниците си като носни кърпички, с две думи — любител си на женския род. Тоби, ако нямаш нищо против, моля те запуши си ушите.

— О, Сузана, не бъди глупава. Всички говорят с огромно уважение за опита и енергичността на негово височество. Всички се гордеят с него.

— Това е изключително странно, но в момента няма значение. Роухън, трябва да бъда честна по този въпрос. Не съм мекушава, нито пък някога ще бъда като Шарлот.

— Тук събра много точки. — Баронът потърка брадичка с кокалчетата на ръката си. — Аз обаче си давам доста добре сметка за това какво не си. През следващите години може би ще разбера и какво си.

„Следващите години.“ Това бе предостатъчно. По-точно — прекалено. Не можеше да понесе повече. Мислеше, че е омъжена, но се бе оказало, че не е така. И сега се бе озовала в положението на самотна жена с незаконно дете, защото бе доверчива глупачка, защото бе повярвала на един младеж, който й се бе струвал прекалено съвършен за нея — спокоен, мил, вдъхващ доверие. Ах, как се бе подиграла с нея съдбата. Какъв бе всъщност Джордж? Защо бе постъпил така?

Това нямаше значение. Нищо от тези неща не бе реално. Макар да не можеше да каже какво точно бе.

— Тоби, утре си тръгваме от Маунтвейл Хаус. Връщаме се в Мълбъри Хаус.

— Нямаш никакви пари, Сузана — рече меко и същевременно непреклонно младият мъж. — Няма да стигнете далеч. А и не можете да вървите пеш до Мълбъри Хаус, особено пък с Мариан.