Катрин Каултър - Дивият барон

— Какво, по дяволите, е това нещо? — възкликна лорд Мърсъро и стовари юмрук върху полицата на камината.

Една дрезденска статуетка на овчарка потрепера и се наложи да спре вибрациите й с длан.

— Не забравяйте също думите на Тиболт за „онези стари глупаци, които пазели тайната“. Пръстенът, който носеше Тиболт, пръстенът, който епископ Раундтрий очевидно е носел преди смъртта си — всичко това навежда на мисълта за някакво отдавна основано тайно общество с цел опазването на „дяволския съд“.

Баронът въздъхна.

— И брат ми е член на това общество. Епископ Раундтрий е бил предводителят. Той е заподозрял опасността. Не може да е подозирал Тиболт, иначе надали щеше да даде точно на Джордж половината от картата. Запазил е другата половина. Убили са го очевидно именно заради нея, но убиецът не е успял да я открие.

— Тиболт — промълви младата жена и потрепера. — Надявам се, че не той е убил стареца.

— И аз — съгласи се съпругът й. — Цялата тази работа не намирисва на добро.

— Кои са другите членове, ако изобщо има други членове? — попита Филип.

— Епископи — отвърна Сузана. — Предимно епископи. Разбира се не всички, след като Тиболт също членува, но очевидно се допускат само такива, които се предвижда да станат епископи или да отидат дори още по-високо в йерархията.

— Целта на брат ми винаги е била да стане архиепископ на Кентърбъри — рече баронът.

— И те носят пръстена, за да се разпознават.

— Съмнявам се, че изобщо се срещат — каза Маунтвейл. Обърна се към своята съпруга, която крачеше напред-назад между камината и прозорците. И произнесе бавно: — Изправени сме пред един проблем. Трябва да вземем решение. Да унищожим ли книжката и половината карта?

Сузана спря като закована.

— Да ги унищожим ли? О, не.

— Роухън има право — обади се Филип. — „Дяволският съд“, каквото и да означава това, е заплаха за човешкия род. Така поне са мислели много хора в продължение на столетия. И все още го мислят. В противен случай епископ Раундтрий нямаше да даде половината карта на Джордж, за да я крие. А е можел да унищожи сам с лекота златното ключе, картата и книгата.

— Но не го е направил — отвърна младата жена. — Трябва да е имал уважителна причина за това.

— Кой може да каже със сигурност, дали епископът, единствен от членовете на това общество, е имал копие от картата? — попита Роухън. — Със сигурност трябва да има поне по още един екземпляр от книгата и от картата. Ами ако Тиболт стане негов ръководител? Ами ако ръководителят е само един от пазителите им?

Приятелят му поклати глава.

— Слушайте. Вие всъщност вярвате, че този съд — каквото и да означава това — може да придаде сила и власт на онзи, който го притежава, така ли? Че може да превърне човека в бог? Да му осигури върховна власт? Май издигате прекалено много това вълшебно средство.

— Съгласна съм с Роухън — заяви Сузана. — Мисля, че не можем да рискуваме Тиболт да открие „дяволския съд“. — Пое си дълбоко въздух. — Нищо чудно в бъдеще да се появи някой друг алчен човек, който да пожелае да го притежава. Не, мисля, че трябва да го открием и да го скрием на друго място. Тогава ще бъдем сигурни, че свързаната с него опасност, каквато и да е тя, няма да заплашва човечеството в бъдеще.

— Не вдигай така презрително вежди, Филип — рече баронът. — Още Хамлет е казал: „На небето и на земята има повече неща, Хорацио, отколкото може и да си мечтал в твоята философия.“ Не мога да не се съглася с това. Прекалено много неща в живота просто се случват…

Не довърши мисълта си, очевидно смутен.

— Неща — продължи лорд Мърсъро, — за които няма логическо обяснение, които не се побират в рамките на разума.

Младата жена разгърна последната страница на книгата.

— А, ето го. Чудех се къде в Дънкелдската катедрала е скрит този съд. Не е писано на латински, значи трябва да е добавено по-късно.

Взря се съсредоточено в избелелите букви. И зачете бавно:

Маунтвейл подсвирна.

— Това няма да заслужи награда за поетично майсторство, но мисля, че веднъж озовем ли се в църквата в Дънкелд, с негова помощ ще открием тайнствения съд. — Погледна първо към своята съпруга, а след това — към приятеля си. И се усмихна се леко. — Доколкото разбирам, отиваме в Шотландия?

В отговор двамата само кимнаха.

Виконтът се изправи и измъкна книга с географски карти от библиотеката. Не след дълго откри Дънкелд.