Катрин Каултър - Дивият барон

— В такъв случай, когато откриеш жена като Сузана, може би ще се ожениш за нея, преди да е успяла да избяга от теб.

Виконтът се загледа със сериозен вид в нея и най-сетне рече:

— Може би. Може би.

— Проклет да съм — възкликна Филип Мърсъро и се изправи изпод бюрото на монсеньор Раундтрий, където бе лежал по гръб. — Вижте. Беше прикрепено към долната повърхност на писалището.

Това бе тясна, платнена книга. Изглеждаше много стара.

Роухън и Сузана се събраха около него. Точно мислеха да се отказват от по-нататъшно търсене на кабинета.

— Струва ми се, че ще се разпадне всеки момент — промълви Филип, като я разгърна бавно. — Само три страници, написани на латински. И това тук.

Усмихнат ослепително, той издърпа внимателно половината на малка карта от един джоб на задната корица.

— Получаваш първа награда, Филип. Това прилича на другата половина от картата.

— Първото, което предлагам да направим, господа — рече тихо Сузана, — е да потиснем задоволството си и да напуснем незабавно това място. Не желая Роланд да каже на лорд Балантайн за нашата находка. Или на когото и да било другиго. Ще се държим така, сякаш в крайна сметка сме се отказали.

— Тя е права — съгласи се баронът. Целуна я и прошепна в ухото й: — Намерихме я!

— Никакви такива — възкликна Филип. — Това ме кара да завиждам. А не обичам да завиждам. Прекалено е дребнаво, прекалено е разпространено и просташко. Роухън, никакви целувки по ушите повече. Така, а след като излезем, трябва да бъдем сериозни и дори намръщени. Нищо чудно някой да наблюдава къщата.

Когато слязоха долу, откриха Роланд в кухнята, седнал пред масата, поставил глава върху кръстосаните си ръце, потънал в дълбок сън.

— Какво ще стане с него? — попита младата жена, когато съпругът й помогна да се качи в каретата.

— Ако епископът има роднини и те се преместят да живеят тук, тогава, страхувам се, за него няма да има място — отвърна виконтът.

— Защо не? Той е толкова красив и, макар да не си пада по дамите, изглежда доста работлив и способен. Не вярвам да го вините за възхищението и привързаността му към монсеньор Раундтрий.

— Не е чак толкова просто — отговори Роухън, пое ръката й в своята и я целуна по кокалчетата.

— Защо не му предложиш някаква длъжност при теб, Филип? — попита младата жена, след като успя да откъсне поглед от красивите очи и даже още по-красивата уста на съпруга си, уста, в която напоследък тя се заглеждаше все по-често.

Никога не бе предполагала, че някой ден ще започне да изпитва към един мъж това, което изпитваше към него. А начинът, по който я караше да се чувства, когато я докоснеше, когато проникнеше в нея? Все едно че бе отворил прозорец пред нея и тя бе излетяла през него. И не искаше този прозорец да се затвори никога. Вече дори не желаеше да остави съпруга си. Знаеше, че бе неин и винаги щеше да бъде неин, каквато и репутация да имаше. Колкото до нея самата, тя нямаше избор. Отклони мислите си от устата, която желаеше да целува, докато и двамата останат без дъх.

— Ами, Сузана, положението е такова, че… — започна да обяснява Филип, но не довърши, взря се продължително в хубавото й невинно лице и изпъшка. — Не мога.

— Сузана — обади се баронът. — Аз съм ти съпруг. Трябва да ми повярваш, че колкото и лоялен и привързан да е Роланд, Динуити Котидж не е подходящо място за него.

— Добре — произнесе бавно младата жена, извила въпросително на една страна глава. — Ще искам да ми обясниш тази мистерия, когато останем насаме, Роухън. — Притисна се в него, целуна го по ухото и прошепна: — Ще ми кажеш всичко, дори ще ме молиш за милост, когато ми паднеш в ръчичките.

Сега бе ред на барона да изпъшка.

— Чувствам нова вълна на ревност — обади се Мърсъро. — За да се разсея, ще погледна през прозореца; така и ще се уверя, че никой не ни преследва.

След час бяха отново в Динуити Манър. Валеше силно, когато каретата премина по главната алея, а небето беше мръсносиво. Бе три следобед. Но това нямаше значение. Радостното им вълнение можеше да ги пренесе през цял потоп.

— По дяволите — промърмори Филип, когато влязоха в кабинета му. — Иска ми се да имахме и другата половина на картата.

— Е, добре, имаме я, може да се каже — отвърна Сузана. И се усмихна на съпруга си. — Възнамерявах да те изненадам. Мисля, че сега е най-подходящият момент, не мислиш ли? Прерисувах другата половина от картата. За нещастие нямаше как да направя същото и със златното ключе. Копието е горе. Връщам се след секунда.