Катрин Каултър - Дивият барон

— О, да. О, да. — И икономът покри лице с длани. Перуката му се килна вляво. Той я оправи, без да мърда. Най-сетне вдигна глава; по бузите му се стичаха сълзи. — О, Боже! — простена той, като се полюляваше назад-напред на стола си. — О, Боже! Аз изоставих поста си. Сега се сетих. Дойде едно момче — от катедралата, така каза. Та се наложи да отида до ъгъла, за да се срещна с един от младите помощници на свещеника. Щял да ми предаде някакви документи за епископа. Тогава даже не помислих, че подобна молба е доста странна. А трябваше да ми дойде наум. Защо младият помощник просто не дойде сам дотук? Той беше пълна нула, господарят на катедралата бе епископът. Всичко стана по моя вина.

— Не, не е вярно, Роланд. Постъпил си правилно. Разкажи ми за този помощник.

— Той ме чакаше край ъгъла. И беше облечен както подобава за един помощник. Имаше аскетичен вид, ако разбираш какво искам да кажа. А това също е странно, тъй като бузите му не бяха хлътнали, нито беше слаб, както се очаква от един аскет. Изобщо не поставих под съмнение самоличността му. Подаде ми някакъв пакет. Върнах се, но не обезпокоих епископа. Беше ми заръчал да не го тревожа, освен ако Оксфорд не падне в морето. А тъй като някакъв си пакет не беше спешна работа, аз просто не се качих горе. Ох, горкият ми господар. Аз го оставих да умре. Всичко е по моя вина.

— Не — обади се от прага Роухън. — Не е, освен ако ти не си го ударил по главата с онази пиростия.

— Той се казва Роланд — заяви Сузана. — Роланд, пазиш ли още пакета, който ти е дал помощника?

— Ами да, пазя го. Сложих го в подноса, който е върху масата във вестибюла.

— Може би е добре да му хвърлим едно око — рече баронът.

Икономът скочи от стола си, очевидно благодарен, че му се предоставя възможност да свърши нещо полезно, с което да намали вината си. Щом се върна, подаде пакета на лорд Маунтвейл, без да погледне към съпругата му.

— Вижте това — заяви малко по-късно Роухън. — Празни страници, до една.

— О, Боже, само ако бях погледнал, щях да разбера, че нещо не е наред. Но аз не погледнах. Просто го оставих в подноса и, като си подсвирквах, отидох да си правя чай в кухнята. Нищо не ми се стори подозрително тогава.

— Не се самообвинявай, Роланд — обади се Джубилий Балантайн с глас, по-гладък от речен камък. — Очевидно човекът, убил господаря ти, е влязъл, щом те е видял да излизаш. Грешката обаче не е твоя. Ти си направил това, което са очаквали от теб. Изпълнил си нещо, за което са те помолили. Така, а сега ми разкажи за онзи млад помощник. Той явно е участвал в заговора. Неговата задача е била да те изведе от къщата.

Младият мъж се изправи бавно. Наистина бе прекрасен. Ако бе сложил рокля, щеше да изглежда като красива жена.

— Милорд, не знам — проплака Роланд и зарида, като покри лицето си с ръце.

Роухън хвърли измъчен поглед към съпругата си.

Тя се смръщи.

— Съжалявам, Роланд, не бързай, първо се съвземи — рече баронът. Гласът му, ако не нежно, прозвуча доста по-сдържано. — Това естествено е голям удар за теб. Но ти сигурно искаш да открием онзи, който е направил това с господаря ти. Моля те, помисли. Само това се иска от теб. Съсредоточи спомените си върху срещата с човека, облечен като помощник на свещеника.

Икономът очевидно размишляваше. Закрачи напред-назад из стаята. На Сузана той й приличаше на някой изключително красив актьор, изпълняващ роля в пиеса от края на миналото столетие.

Младата жена не казваше нищо, просто чакаше. Филип стоеше до отворената врата, кръстосал ръце пред гърди. Колкото до мировия съдия, той седеше безмълвно до Маунтвейл и наблюдаваше младежа и неговите разходки.

— Беше млад — заяви внезапно Роланд, — не много по-стар от мен самия. Имаше много коса, черна коса, прекалено дълга за един помощник. Помня, че тогава си помислих: „Тоя трябва да се подстриже.“ Беше по-висок от мен, но не много. Беше строен, не слаб, а мускулест. Никога не съм виждал помощник-свещеник с неговото телосложение. О, Боже, аз убих господаря си.

— Роланд, справяш се чудесно — обади се Сузана, — но трябва да продължиш да се държиш. Онова, което ни кажеш, ще помогне да хванем извършителя на това ужасно злодеяние.

Джубилий Балантайн се изкашля, намигна на младата жена и рече:

— Каза ли ти името си?

Икономът поклати глава.

— Не, милорд. Беше любезен, поговори малко за времето, попита от колко време живея в Оксфорд. Какво било мнението ми за епископ Раундтрий? О, Боже! Сега всичко ми става ясно. Той ме е задържал далеч от моя господар, докато неговият съучастник го е убивал. О, Боже!