Катрин Каултър - Дивият барон

— С Филип бяхме в „Крист чърч“, — обърна се към съпругата си Роухън, — както впрочем и Тиболт. Наричахме го „Къщата“…

— Не забравяй да покажеш латинския си.

— Добре тогава. „Къщата“ идва от „едес Кристи“, което означава „Къщата на Христос“. И с този израз, горе-долу, се изчерпват всичките ми познания по латински.

— Това не говори особено добре за мозъка ти, тъй като фразата е известна на всички студенти.

Сузана се засмя, но вниманието й очевидно бе привлечено от Грейт Куодрангл, известен също като „Том Куод“, поне така обясни шепнешком в ухото й нейният любим, докато приятелят му продължаваше монолога си. Тя почти не слушаше обясненията му, че библиотеката, превъзходен образец на италианска архитектура, била построена в началото на осемнайсети век.

— Епископ Раунтрий често посещава обширните си владения в катедралата — рече Роухън. — Най-вероятно ще го намерим там.

— Да, там трябва да е. И ако ни остане време, нека заведем жена ти в „Тринити Колидж“. Искам да види книжарницата Блекуел.

Не откриха епископа нито в самата катедрала, нито в кабинета му до нея. Един от облечените в черно помощници на свещеника им каза адреса му.

— Очаквах да дойде тази сутрин, но не се появи — обясни човекът.

Той бе съвсем плешив и главата му блестеше от пот на следобедното слънце.

Монсеньор Раундтрий живееше недалеч от „Крист Чърч“, във висока къща от яркочервени тухли. Районът бе изключително оживен, с къщи от двете страни и непрестанно борещи се за пространство из тясната улица карети, каруци и коне. Домът на прелата бе разположен малко по-навътре и към него водеше тясна алея, постлана с чакъл.

На почукването им се отзова много хубав младеж в черно-бяла ливрея и снежнобяла перука от миналия век. Не можеше да е на повече от двайсет години. Намръщи се, щом видя Сузана, след което сякаш престана да я забелязва. Затова пък се обърна към Роухън.

— Да, сър?

— Аз съм лорд Маунтвейл. А това тук — лорд Деренкорт. Искаме да се видим с епископ Раундтрий.

— Страхувам се, че епископът ми даде нареждания да не бъде обезпокояван. Подготвя проповедта си.

След тези думи младежът буквално обърна гръб на младата жена и застана лице в лице със съпруга й.

— Става въпрос за нещо изключително важно. Трябва да се видим незабавно с него.

Момчето прехапа долната си устна. Очевидно не знаеше какво да прави.

— Незабавно — повтори Филип. — На часа, нито минута по-късно.

— Ще отида да проверя, дали епископът може да ви приеме, господа. Моля ви, влезте.

Явно му се искаше да затръшне вратата в лицето на Сузана, но знаеше, че не може да си го позволи. Остави ги в слабо осветения вестибюл. По стените бяха окачени потъмнели портрети на предишни епископи, до един с по-строги изражения и от най-безмилостния съдия.

Младата жена потръпна.

— Това място не ми харесва.

— А пък сладкото момче — обади се съпругът й и се наведе, за да я целуне по върха на носа, — което се прави на иконом, не хареса теб.

— Знам, но не разбирам защо. Не съм му казала нищо лошо. Даже се усмихвах. А той е много хубав. Защо е облечен като иконом отпреди двайсет години?

— Не искаш да го разбереш — отвърна Филип и я потупа по ръкава. — Така е, не искаш. Довери ми се за това.

— Страхувам се, че ти никога няма да му се понравиш. Но, моля те, не допускай това да те разстройва. Аз те харесвам неимоверно много. Филип, тъй като не е женен за теб, те харесва, но не чак толкова неимоверно много.

— А — обади се виконтът, — но все пак става дума за харесване. В крайна сметка ти спаси моя приятел. Репутацията, която поддържаше така грижливо, ти тежеше като воденичен камък вече от години. Сега с това е свършено, слава Богу.

— Но… — започна Сузана.

Чу се силен писък.

В следващия миг мъжете се втурнаха по посока на вика, следвани по петите от младата жена. Докато изкачваха тичешком стълбите, въздухът бе разцепен от още три пронизителни писъка. Точно когато достигнаха горната площадка, младежът, който ги бе посрещнал, изскочи от някаква врата в дъното на коридора.

— Моят господар… о, Боже, моят господар! По-бързо!

Баронът спря на прага и сграбчи за лактите своята съпруга.

— Ти оставаш тук!

— Как не — сопна се тя.

Но само секунди по-късно съжали, че не го бе послушала.

Епископ Раундтрий се бе строполил насред стаята, в средата на великолепния килим, с разперени ръце и крака. Някой го бе ударил жестоко по челото, и то неведнъж. От главата му не бе останало много, а всичко наоколо бе опръскано с кръв. Сузана почувства, че й се завива свят и се облегна на стената на кабинета. Направи й впечатление, че стената бе тъмна. Слава Богу, кръвта не бе стигнала чак дотук. В този момент чу някакви гъргорещи звуци. Това бе икономът, който повръщаше в коридора. Успя да си наложи да погледне към епископа. Край тялото му се търкаляше окървавена медна пиростия. О, Божичко, само като си помислеше, че друго човешко същество бе стоварило тази пиростия върху главата на друго… струваше й се недопустимо. Убиецът трябва да е бил разярен. А може да е била убийца. Не, една жена не би могла да стори подобно нещо. Силата на удара издаваше мъжка ръка. Освен това красивият иконом със сигурност не би допуснал жена в къщата, камо ли в кабинета на своя господар.