Катрин Каултър - Дивият барон

— Ще бъде следващия архиепископ на Кентърбъри, ако пожелае — заяви замислено Роухън, обвил пръсти около чашата си с бренди. — Можел да стане най-могъщия човек на света, ако поиска. Щял да придобие върховна власт. — Вдигна поглед. — Това няма никакъв смисъл. Звучи като някакво магическо заклинание. Какво, по дяволите, има предвид, като говори всичко това?

— Беше толкова ядосан, че очите му бяха станали почти черни — обади се младата жена. — Помня, че тогава си помислих: „Той май не е на себе си.“ Почти крещеше, докато ми обясняваше всичко това.

Шарлот се изправи и приглади полите си.

— Е, тази вечер беше много успешна що се отнася до съседите. Това все пак е нещо. Колкото до историята с Тиболт, много е объркана. Нямаше ли друго, Сузана?

Снаха й вдигна длан до наранената си буза.

— Да. Причината да се разцепи бузата ми бе, че ме удари с пръстена си. Той също се поряза с него. Беше доста голям и тежък.

— Какъв пръстен? — заинтересува се Маунтвейл. — Никога не съм виждал Тиболт с пръстен.

— Нито пък аз — допълни майка му.

— Беше сребърен, плосък отгоре. Имаше доста странен вид, затова се опитах да го разгледам колкото се може по-добре. Стори ми се, че отгоре му бе изобразен епископ с митра.

— Можеш ли да го нарисуваш?

— Да, разбира се. — Понечи да се изправи, но съпругът й я спря.

— Не, почакай тук. Аз ще донеса хартия и мастило.

След като се върна, на Сузана й бяха нужни само няколко минути, за да нарисува пръстена.

— Ето. Такъв, какъвто си го спомням. Освен това отдолу бяха гравирани някакви думи, но не успях да ги разчета.

— Епископ с митра — изрече бавно Роухън. Потъна в мълчание, загледан в потъмнелия портрет на живял отдавна Карингтън. След което рече: — Някой трябва да е дал тази половин карта на Джордж. — Хвърли поглед към Фиц и мисис Бийт. Слава Богу те разговаряха и не го чуха. В бъдеще трябваше да бъде по-предпазлив. Обърна се отново към майка си и съпругата си. — Защо? Може би за съхранение? Във всеки случай, трябва да е човек от Оксфорд.

— Тиболт спомена нещо за „всички онези стари глупци, които пазели тайната“ — обади се Сузана. — Току-що си спомних, че Джордж спомена пред мен за някакъв свещеник, когото посетил, някакъв „велик старец“, така го описа. Дали може да има някаква връзка помежду им?

— Спомняш ли си името на свещеника? — попита Шарлот.

— Да — отвърна снаха й. — Епископ Раундтрий. Възможно ли е той да е дал на Джордж половината карта и златното ключе?

— Никога не съм вярвал в случайните съвпадения — заяви Роухън, изправи се и се протегна. — Тиболт носел пръстен с изобразен върху него епископ с митра. — Понижи глас. — Джордж посещава някакъв епископ — това само по себе си вече е доста голямо съвпадение. Джордж се сдобива с половин карта и златно ключе. — Протегна ръка към своята съпруга. — Ела, скъпа моя, време е да си починеш. Утре тръгваме за Оксфорд. Много ми се иска да се срещна с епископ Раундтрий.

— Прескъпи мой, доста смущаващи неща ти минават през главата — рече Шарлот, все така загледана в обувките си. — Тиболт и някакъв епископ, замесени в тази мистерия.

— Да, така е, но не виждам от какво друго бихме могли да започнем. Можеш да бъдеш сигурна, че брат ми вече не в Бранхоли Котидж.

— Милорд.

— Да, Фиц?

— С мисис Бийт обсъдихме проблема. Предлагаме да изпратите Огъстъс в Бранхоли Котидж, за да наблюдава какво става там. Той е добър момък и ако има нещо за откриване, той със сигурност ще го открие. Има типичен уелски нюх.

— Чудесно. Вярвам, че нито ти, нито мисис Бийт ще споменете пред когото и да било за случилото се?

— Нито дума, милорд!

— Никога, милорд. Нищичко, дори онези нещица за господаря Джордж, които ви чухме да споменавате. Можете да ни имате доверие.

— Благодаря и на двама ви. Колкото до Джордж, ами… той е мъртъв. Няма да постигнем нищо, ако го замесим в цялата тази бъркотия. — Двамата верни слуги кимнаха. Роухън се обърна. — Майко, готова ли си за лягане?

Тя не отговори.

— Майко? — Уплашен, младият мъж се приближи до нея. Тя плачеше, без да издава звук; сълзите просто се стичаха по лицето й. — Съжалявам, майко, толкова много съжалявам. — Дръпна я да се изправи и я притисна в обятията си. — Всичко е наред. Всичко ще дойде на мястото си, ще видиш. Толкова съжалявам.

Без да престава да говори, тихо и успокояващо, той я полюляваше напред-назад.

Мисис Бийт подсмъркна, опитвайки да сдържи сълзите си. Мистър Фиц имаше вид на готов на убийство човек, като свиваше в юмруци и разпускаше изкривените си от артрита длани.