Катрин Каултър - Дивият барон

Колкото до Сузана, тя изглеждаше така, сякаш някой я бе стъпкал на земята. Облегна глава назад върху облегалката прекрасното канапе, облицовано със син брокат, и затвори очи. Чуваше нежния глас на съпруга си, който продължаваше да успокоява Шарлот. Бедната. Какъв удар за една майка. Двама от тримата й сина — мръсници. Молеше се Тиболт да не се окаже нещо по-лошо и от това. Но той, разбира се, бе точно такъв. Докосна леко бузата си. Тя все още пулсираше.

— Как ще успея да довърша назъбената си кула, ако вие двамата продължавате да ме занимавате с вашия лов на съкровища?

— Все още не сме стигнали до търсенето на съкровища. Изгубихме както нашата половина от картата, така и проклетото ключе. А ти познаваш толкова добре Оксфорд, Филип. Ти си съвършения съюзник. Хайде, недей да скимтиш. Не ти отива. Виж колко си блед. Трябва да излизаш повечко. Ние ще те забавляваме.

— Ти познаваш Оксфорд не по-зле от мен, Роухън. Какво точно всъщност искаш?

Сузана постави длан върху ръкава на Филип Мърсъро.

— Искаме да посетим епископ Раундтрий. Мислим, че е замесен по един или друг начин в тази работа.

— Епископ Раундтрий ли? Той е един стар проклет урсуз, който мрази всички — особено пък представителките на нежния пол — и смята, че мястото на всички — особено на нежния пол — е в ада. Прави всичко възможно да убеди студентите да се откажат от плътски удоволствия и да се отдадат на книгите. Винаги съм го мислел за побъркан, но безопасен. Наистина ли предполагате, че може да има нещо общо с тази объркана история? Заедно с брат ти, викария? Казахте, че Тиболт се промъкнал в Маунтвейл Хаус и ударил Сузана? Смайващо.

Роухън кимна.

— Да. Колкото до епископа, засега не разполагаме с никаква друга диря, която да ни води. Един Бог знае къде е отишъл брат ми.

— Ако този епископ е замесен, — обади се младата жена, — ако другата половина на картата е в него, тогава Тиболт трябва да е наблизо. Той ще трябва да свърже двете половини, за да получи лелеяната награда, за която ни говореше.

— Да — съгласи се баронът и хвърли поглед към зарастващата драскотина на бузата й и синината около нея, която бе придобила жълтеникавозеленикав цвят. Всеки път го заливаше гневна вълна при това доказателство за жестокостта и липсата на самоконтрол на родния му брат. — Трябва да го държим под око. Тъй като папа Лъв IX е дал нещо на Макбет, напълно вероятно е то да е от религиозно естество.

— Искаш да кажеш нещо като костта от бедрото на свети Петър, скрита в пещера?

— Нещо подобно — съгласи се лорд Маунтвейл. — Но нямаме представа какво. Тиболт говорил на Сузана за получаване на върховна власт чрез него. — Внезапно на лицето му се изписа умора. — Това не обещава нищо хубаво, нали?

— Не — отвърна искрено съпругата му, — не обещава. Но ние ще намерим истината. Моля се да не е прекалено тежка.

Виконт Деренкорт поглади брадичката си. Заподсвирква си под носа. Беше нещо непознато и за двамата му посетители и доста приятно. Трябваше да научи Джейми на тази мелодийка при следващата си визита в Маунтвейл Хаус. Конярят със сигурност щеше да измисли някое подходящо петостишие.

— С радост ще се присъединя към вас — рече най-сетне Филип. — Честно казано, животът ми изглежда доста еднообразен напоследък. Дори проектирането на кулата вече не ме развлича. — След това се обърна към младата жена. — Като момчета с Роухън учихме заедно в Итън. Защитавахме си гърбовете един на друг. Ако на някой побойник му се приискаше да разбие носа на единия, тогава изведнъж се оказваше, че ще трябва да се справи с двама. Винаги съм вярвал на съпруга ти, както и той — на мен. Да, нека се впуснем в това приключение. Тази перспектива кара духа ми да ликува. Веднага ще напъхам рисунките за кулата обратно в чекмеджето на бюрото си. Нека да хапнем и след това тръгваме при епископ Раундтрий.

— Нямам търпение да видя изражението на този стар глупак, когато се озове лице в лице със Сузана — засмя се баронът. — Освен това имаме да ти казваме още нещо във връзка с тази каша.

— Непременно ли трябва да обядваме тук, Филип? — попита лейди Маунтвейл. — От опит знам, че всичко ще бъде страшно вкусно; сигурно най-накрая ще изгубя съзнание, след като си натъпча някакви невероятни количества храна в гърлото.

Времето беше приятно, лекият следобеден бриз разклащаше листата на дъбовете. Движеха се към Оксфорд от запад, покрай „Нъфийлд Колидж“. От „Куийн стрийт“ завиха по „Сейнт Олдейт’с стрийт“, така че „Пембрук Колидж“ им остана вдясно, а великолепният „Крист Чърч“ — вляво.