Катрин Каултър - Дивият барон

— Откъсни ивица плат от фустата си. Не, няма да те убивам, нищо няма да спечеля от това. Но когато придобия желаната власт, може би ще го направя.

Младата жена откъсна дълга ивица плат.

Той издърпа ръцете й зад облегалката на стола и ги завърза стегнато. После привърза краката й към краката на стола. Дланта му се застоя миг по-дълго от нужното върху глезена й и пръстите му погалиха чорапа. Сузана помисли, че ще се задави от ужас. Тогава викарият се изправи. Дишаше тежко. Натъпка останалия плат в устата й, откъсна още една ивица и завърза главата й назад.

— Така, това би трябвало да те задържи тук достатъчно дълго. Все още кървиш леко. Жалко, че Джордж ме изпревари. А сега на всичкото отгоре имаш и Роухън. Не би ли искала да опиташ и третия брат? Това би било интересно съревнование. Разбира се, съдията ще бъдеш ти.

Ако устата й не бе завързана, щеше да се изплюе в лицето му. При създаденото положение не й оставаше нищо друго, освен да го гледа така, сякаш не е нищо повече от прах под краката й.

Тиболт се готвеше да излезе, когато неочаквано се обърна към тоалетката.

— Боже милостиви, лъжкиня такава! Трябваше да се досетя, една жена винаги лъже, винаги… — Вдигна златната верижка с медальона и я залюля. — Значи Роухън я е пъхнал в джоба си, а?

Тръгна отново към нея, като не спираше да люлее бижуто. Удари я силно през лицето, този път с разтворена длан. Сузана усети, че започна да се стича струйка кръв. Девер й дръпна грубо сапфирено-диамантената огърлица от врата й и я пусна в джоба си.

А след това си тръгна, като затвори безшумно вратата след себе си. Младата жена погледна към двете свещи, които догаряха.

Роухън огледа обширната бална зала, построена в средата на осемнайсети век от дядо му, Алфред Мънтли Карингтън. Това беше великолепна стая, може би малко прекалено широка, винаги бе мислил така, но тази вечер бе отговорила прекрасно на целите му. Беше поканил седемдесет и пет гости, всяко по-видно семейство в съседство в радиус от двайсет и пет мили. Дори престарелият мистър Лумис — истинска реликва от Колониалната война — беше тук. Той бе стоял до дясната ръка на Корнуолис, когато последният се бе предал при Йорктаун. Сега се усмихваше с беззъбата си уста на мисис Прат, която бе достатъчно млада, за да му бъде дъщеря и баба на Роухън. Очевидно всички поканени се забавляваха. Бе направил съобщението си по средата на вечерта, заобиколен от двете страни от Сузана и от майка си. Представи им съпругата си с цялата гордост, която изпитваше и призна, че бе постъпил много глупаво и непростимо, като я бе държал толкова време скрита. Беше изпълнен с угризения, олицетворение на разкаянието. Обясни постъпката си със своята младост и объркване. Разбира се всички вече знаеха. Вероятно и цялата им прислуга и всички домашни животни също бяха осведомени. Когато след това гостите го поздравиха, Сузана го бе ощипала по ръката, тъй като се бе показал безсрамен в манипулациите си.

А майка му бе казала:

— Прескъпи мой, кълна се никога да не те ядосвам дотолкова, че да ме удушиш. Убедена съм, че тогава щяха да те поздравят за това колко добре си го направил. Гостите ни тази вечер наистина не бяха особено предизвикателство, но трябва да призная, че се справи добре. Гордея се с теб.

Тъй като стана дума за гордост, майка му и Сузана го бяха накарали да се гордее. Дългата редица френски прозорци, които гледаха към балкона, бяха отворени. Всевъзможни свежи цветя от градината на имението и растения от всякакъв вид бяха пръснати из стаята. Имаше дори три палми, с които бе успял да се снабди от един капитан, пристигнал наскоро от южното крайбрежие на Корнуол. Оркестърът бе разположен на малък подиум в единия край на балната зала. В другия имаше три дълги маси, натежали от храна и напитки.

Беше един часа сутринта. Все още никой не си бе тръгнал. Искаше съпругата си, но не я виждаше никъде. Надяваше се, че не я бе обсебила някоя от местните дами, за да я засипе с бодливи въпроси в стаята за дами. Не, лейди Донтри бе тук и дори се усмихваше на нещо, което й говореше нейният съпруг. Това бе истинско чудо, помисли си младият мъж, даже при положение, че шампанското бе достатъчно силно, за да накара дори една монахиня да затанцува.

Майка му танцуваше с полковник Нимисис Джоунс, човек на средна възраст и очевидно единственият мъж в цяла Южна Англия, имунизиран срещу целия набор от неустоими прелести на Шарлот. Чу я да се смее — с истински смях, не някой от предназначените за флиртуване. Точно така се смееше и с него. Както и с баща му. Усещаше разликата откакто бе навършил десет години. Затова пък, доколкото виждаше от това разстояние, полковникът не бе променил изражението си.