Катрин Каултър - Дивият барон

На Сузана й се искаше музиката да свърши най-после. Искаше й се Роухън да се появи до нея като по магия. Чувстваше се неудобно в компанията на викария, не, повече от неудобно, вече се чувстваше доста притеснена.

— Защо си дошъл, Тиболт? — повтори тя.

— Ами, дойдох да видя малката си племенничка — копеленцето, което натресе на Роухън. — Внезапно усети дулото на пистолет, допряно в стомаха си. — А сега, Сузана, ще ми дадеш твоята половина от картата и златното ключе. Двамата с теб просто ще излезем на терасата, за да подишаме малко чист въздух. После ще заобиколим градината и през страничната порта ще влезем в къщата, откъдето ще се качим на горния етаж. Ако издадеш дори звук, бъди уверена, че ще съжаляваш горчиво.

— Защо правиш това? Защо?

— Млъкни. Нямам кой знае колко време. Нека забравим малката ми племенница при това посещение, какво ще кажеш?

Младата жена се поколеба дали просто да не се престори, че припада от уплаха и да се свлече в краката му. Дали щеше да я застреля? Не, със сигурност нямаше да го направи. Пое си дълбоко въздух, но в този миг той я сграбчи за ръката и прошепна със смразяващо спокойствие в ухото й.

— Опитай да ме измамиш по какъвто и да било начин и ще отвлека копеленцето ти, така че никой повече няма да го види. Ще я дам в някой приют за бедни, където е мястото на никому ненужните копелета. Разбра ли ме, Сузана?

О, да, разбираше го прекрасно. Кимна в отговор.

— Тогава побързай.

Тиболт Карингтън я последва в спалнята й и затвори внимателно вратата след себе си. Бяха запалени свещите само в един свещник. От тях се носеше сладко ухание.

Младият мъж задуши шумно въздуха.

— Това е дело на майка ми, нали? Дори свещите й смърдят на публичен дом. Предполагам, че тук си си намерила мястото. Повдига ми се при мисълта, че с Роухън ще навъдите ново поколение от дегенерати. Трябва да те поздравя за страхотния ти успех да вържеш така брат ми. Роухън винаги се е мислел за нещо много повече от нас, а виж на какви пачи яйца се насади до края на живота си. Неговата спалня е от другата страна, нали? — Тиболт посочи с пистолета си към вратата. — Тя изобщо затваря ли се някога? Чудя се също така как успя да го уловиш в капана си. Та ти дори не си красива. Напълно обикновена си, като се изключат гърдите ти. А той май ти се възхищава. Не разбирам. И като че ли иска да те защитава. О, да, видях всички мъже, които е поставил да пазят имението.

Какви мъже? Сега Сузана си даде сметка, че съпругът й действително се опитваше да я предпази, да предпази всички тях. Последното нападение го бе разтревожило истински, знаеше това. Тя също бе много притеснена. Защо не й бе казал за патрула?

— Да — отвърна тя. — Как успя да се промъкнеш?

— Знам добре пътя дотук — отговори викарият. — Ако брат ми бе действително толкова умен, колкото се мисли, вече щеше да ме е заподозрял достатъчно, за да постави охрана и край страничната вратичка, сега скрита почти напълно от храсталака зад ябълковата градина. Моят съвършен брат очевидно е забравил за нея. Как мислиш, че се промъкнах тук още през първата нощ, в която ви доведе в Маунтвейл Хаус?

Сузана го гледаше ококорено; фактите започваха да идват на мястото си. Мариан бе казала, че непознатият приличал на Роухън, но никой не бе обърнал сериозно внимание на думите й. Поклати изумено глава.

— Значи си бил ти, не Ламби Ламбърт.

— Ами да. Ламби ви видял в пълен състав в Оксфорд и дойде незабавно да ми каже. Аз го изпратих да те отвлече. Но малоумникът не успя да свърши дори това както трябва. Какво направи, да не би да се опита да го прелъстиш? На Ламби винаги са му били слаби ангелите за плътските работи.

— Не, опитах да го убия, но не успях. Роухън ме спаси.

— А после се усмихна престорено, припадна и така го хвана в мрежите си. Моят горд, безпътен брат, вързан от такава като теб. Така, достатъчно за това. Дай ми картата и ключето.

Трябваше да знае, просто трябваше да се досети.

— Върху златното ключе имаше гравирани някакви букви. Така и не разбрахме какви са. Ти знаеш ли?

Думите й го свариха неподготвен. Той се втренчи в нея, после я блъсна така грубо в един стол, че той едва не се прекатури назад. Младата жена успя да запази равновесие и да удържи стола, а в това време девер й вече казваше:

— Не мърдай, дяволите те взели. Няма да ти кажа нищо.

Значи Роухън бе имал право. Тиболт знаеше. Трябваше да направи нещо, но какво? Той вече се бе отделил от нея. Разстоянието помежду им наистина не бе повече от метър, а пистолетът сочеше право към гърдите й.