Катрин Каултър - Дивият барон

— Така, за какво бяха тези сълзи?

Младата жена поклати глава, без да вдига очи. Роухън клекна срещу нея, пое дланите й в своите; те вече бяха гладки, тъй като не бе мила под, откакто се намираше в Маунтвейл Хаус.

— Сузана. Погледни ме. Какво има?

Тя потърка буза с юмрук. Жестът й го накара да се усмихне. Би трябвало да й каже, че никоя жена, която иска да завладее един мъж, не би трябвало да го прави. Колко смешно твърдение. На него тя така му бе станала още по-мила.

— Защо си толкова щедър и великодушен към мен? — успя да изрече най-сетне тя. — Аз не ти донесох нищо друго, освен мъка, неприятности и отговорности, и дори опасност. Голяма, смъртоносна опасност. Заради мен откри какъв мерзавец е бил Джордж. Пак заради мен може да излезе наяве, че Тиболт също е мръсник. Напълно е възможно никога да не бе узнал за това, ако не бях аз. Онзи човек можеше да ни убие, можеше да простреля отново Елси. Всичко е по моя вина. Аз съм като увиснал на врата ти воденичен камък; като бръшлян, който се е увил така здраво около теб, че ще те задуши; оса, която те жили непрестанно и ти причинява непоносима болка…

— Пиявица, която смуче кръвта ми? Трихофития, която ще разруши вътрешностите на състезателното ни котенце? Пълна с олово възглавница, която ме души?

Тя вече се смееше, въпреки волята си, въпреки мрачното си настроение, хълцаше, опитваше да го удари със стиснатите си юмруци, но той я сграбчи за китките и я стисна здраво.

— Ти си моята съпруга, ето какво си — изрече бавно баронът. — Колкото до другите неща, ще намерим отговорите и за тях. Аз ще открия отговорите, които са ни нужни.

Бе успял да отвлече вниманието й. Беше го направил добре и знаеше това. Тогава тя обви здраво ръце около тялото му и рязкото движение ги повали назад върху килима, неочаквана награда за блестящата му проява.

— Бих искал да остана две седмици тук с теб и да извърша всичко възможно с прекрасната ти особа. — Привдигна се и я целуна по устата. — За нещастие тази нощ ще очароваш съседите ни. Аз ще се разкая и до края на вечерта всички ще бъдат повече или по-малко склонни да простят измамата ми.

„Проклет да е и да бъде благословен — мислеше Сузана по някое време след полунощ, докато стоеше под една палма и си вееше с ветрилото — той се оказа прав.“ Естествено прошката бе заслужил благодарение на собствения си небрежен, самоосъждащ го чар.

Стъпалата я боляха, така че застана на един крак, за да раздвижи пръстите си. На всичкото отгоре съпругът й бе превъзходен танцьор. Когато му го бе казала през смях, той бе отвърнал простичко:

— Нима не си очаквала точно това от мъж с моята репутация?

Младата жена се бе намръщила. Намръщи се и сега, докато си припомняше. Роухън бе очарователен, силен и неустоимо красив, както бе чула да споделя иззад дланта си една от поканените дами. Но той бе и нещо повече, нещо много повече.

Чу смеха му и се показа иззад засадената в саксия палма. Той танцуваше с майка си и двамата бяха толкова красиви, толкова грациозни, че няколко двойки бяха престанали да танцуват, за да ги наблюдават.

В този момент зад гърба си чу тих глас:

— Ами да, само ги виж. Човек започва да си задава някои въпроси, нали?

Сузана се обърна бавно; пред нея стоеше Тиболт.

— Ти не беше поканен — произнесе бавно тя, без да помръдва.

Той носеше безупречен вечерен костюм в черно, ризата му бе бяла като варовиковите скали.

— Не, но аз съм Карингтън и следователно мога да идвам и да си отивам когато пожелая. Само ги виж — повтори той, загледан в майка си и брат си. — Така ще разбереш откъде Роухън е получил всичките си плътски познания. От нея. Знаеше ли, че тя прелъсти и моя учител? Да, той бе млад, изпълнен с Божия плам, но щом я видя, бе погубен. Аз проповядвам, че жените са дяволска уловка. Хората от моето паство ми вярват, тъй като щом произнеса тези думи, а аз ги произнасям често, чувстват, че аз самият вярвам дълбоко в тях. Да, само я погледни. Виждал ли си някога майка, която да изглежда като нея?

— Защо си дошъл, Тиболт?

Младата жена нямаше намерение да обсъжда свекърва си с него. Фактът, че можеше да говори така за собствената си майка, само го сваляше още по-ниско в очите й.

— Какво ще кажеш, ако разбереш, че почти не ми обръща внимание още откакто разбра, че искам да стана Божи човек? Дори когато казах на двамата с баща ми, че в крайна сметка ще стана архиепископ на Кентърбъри, те не промениха отношението си към мен. Щях да коронясвам крале, обясних им аз, но това не ги интересуваше. Бях я разочаровал, разбираш ли? Бяха се надявали, че ще стана като Роухън. Искаха да имат двама сина като тях самите. Вярно, бе родила и Джордж, но мислеха, че и той е педантичен пуритан като мен. Сега поне майка ни знае истината — Джордж беше обещаващ млад мръсник. Питам се дали, ако не се бе удавил, щеше с годините да стане пълен мръсник.