Катрин Каултър - Дивият барон

В този момент до слуха на барона достигна гласът на Шарлот.

— Прескъпи мой? Не ме ли чуваш? Сузана твърди, че не знае нищо, но ти несъмнено знаеш. Хайде, изплюй камъчето.

Той обаче не можеше да изплюе нищо. Не можеше да каже на майка си, че бе твърде вероятно другият й син да е замесен в цялата тази каша, каквато и да бе тя. Макбет и папа Лъв IX. Какво общо можеха да имат тези двамата? Лорд Маунтвейл поклати глава.

— Това бе крадец, нищо повече, майко.

— Да — побърза да потвърди съпругата му. — Трябва да е бил крадец, Шарлот. Пладнешки разбойник, опитал да отмъкне моите бижута и златния ланец на Роухън.

Хвърли поглед към барона, преди да се вгледа отново в тънкия резен бекон в чинията си. Нямаше да споменава за Тиболт. Щеше да спести това на свекърва си.

— Знаеш ли, прескъпи мой, изобщо не съм сигурна, че е бил крадец. Трябва да е нещо, свързано с картата, крал Макбет и папа Лъв IX. Сигурно в тази работа е замесен и някой друг освен Ламбърт.

Без да се замисля, Роухън отвърна:

— Всъщност възнамерявам да отида да Ийстбърн днес следобед, за да проуча някои въпроси. Струва ми се доста вероятно Ламбърт да е отсядал там. Ако има и някой друг, може би ще успея да го открия.

— Аз, естествено, ще те придружа — заяви Шарлот и се усмихна сладко.

— Не, аз ще те придружа — възкликна Сузана и се наклони рязко напред на стола си.

Като проклинаше пъргавия си език, баронът отговори твърдо:

— Не, никоя от вас няма да идва с мен.

— Прескъпи мой, съжалявам, но ако не проявиш разум по този въпрос, тогава със Сузана просто ще отидем в Ийстбърн и ще направим собствено проучване.

— И двете ли, Шарлот?

— Естествено. Искам да ти дам възможност да изпиташ това вълнение. Ах, изкуството на разкриването. То направо ме омайва. И съм много добра в него. Именно аз открих рубинения пръстен на лейди Пърчант, знаеш ли? Може би ще трябва да разпитваме млади мъже. Страшно съм добра, когато трябва да се изкопчи каквото и да било от млади мъже. Нямат никакъв шанс.

Роухън подхвърли във въздуха салфетката си. Тя се приземи върху чинията му, все още пълна с вкусни бъркани яйца и бекон и хрупкави кифлички, намазани с разбита сметана.

— Аз! Аз! — развика се Мариан, като се отскубна от ръцете на Лоти и се спусна като фъртуна към лорд Маунтвейл. — Аз също идвам!

— О, това вече е прекалено — изохка той. — Не съм господар в собствения си дом.

Нямаше намерение да излага на опасност никой от своето семейство. Сузана сигурно си даваше сметка, че онзи, който бе стрелял предишната нощ по тях, бе Тиодор Миках. И че той бе по-опасен от отровната змия, отнела живота на Клеопатра. Беше й благодарен, че пазеше своите подозрения за себе си.

— Аз ще се погрижа за Мариан, сър — обади се Тоби.

— Да, но първо ми позволи да я гушна.

И баронът разтвори ръце.

— Роухън!

Вдигна я и я постави в скута си. Взе салфетката от чинията и двамата заедно изядоха бърканите яйца.

Сузана се взираше в мъжа, за когото бе омъжена вече повече от две седмици. Той държеше дъщеря й, играеше си с нея, очевидно очарован от компанията й. Това не бе ново за нея, само че този път нещо дълбоко в нея трепна. То бе силно и приличаше на цвете, може би лилия; бе сияйно, бяло и чисто и като че ли щеше да разцъфне всеки момент. Усещането я уплаши. Никога не бе успяла да отгледа лилии.

В никакъв случай нямаше да остави Роухън да тръгне сам на това опасно пътуване. Знаеше, че снощният им нападател най-вероятно бе Тиодор Миках и вероятно ги бе проследил; може би се бе крил край къщата на Тиболт. Не, нямаше да позволи на съпруга си да тръгне сам. Трябваше да го защити.

Онова, което направи час по-късно баронът бе непочтено, но затова пък свърши работа. Лейди Донтри и двете й приятелки, мисис Гудгейм и мисис Хаклс, дойдоха на гости. Беше прекалено рано за посещение по всички правила, заяви пред снаха си Шарлот, но все пак нямаше как да ги накара да си вървят.

Сузана нямаше и капка доверие на барона. Надяваше се той да не се възползва от тази визита, за да замине за Ийстбърн без нея. Знаеше, че според него той така защитаваше най-добре нейните интереси, но с това си покровителствено отношение по-скоро я задушаваше. Видя го да отива в кабинета и да затваря вратата след себе си. Даваше вид на човек, примирил се да изчака тръгването на дамите. Тя обаче продължаваше да не му вярва. Но в същото време знаеше, че би било непростимо невъзпитано да не прояви гостоприемство към „трите линейни кораба“, както ги наричаше Тоби. И тогава Роухън щеше да има възможност да тръгне.