Катрин Каултър - Дивият барон

— Дръж се — повтори Роухън, докато се наместваше. Тогава забеляза, че юздите бяха изпуснати и висяха между двете животни. — По дяволите — промърмори той. — Е, в такъв случай няма никаква надежда.

— Милорд, внимавайте.

Конете завиха рязко вляво, като едва не преобърнаха каретата. Баронът просто политна върху гърба на Рамбл и успя да се задържи за хамута, за да не падне под копитата. Започна да говори на животните, като правеше всичко възможно да ги успокои. Искаше му се да може да пее като Джейми.

Сграбчи юздите измежду Рамбл и Оскар. И двата коня дишаха тежко, уплашени до смърт, неконтролируеми. Бавно, много бавно заопъва юздите, като продължаваше да им говори успокояващо всевъзможни глупости. Междувременно се носеха с пълна сила право към скалите на Бийчи Хед.

Заотстъпва към хълбоците на Рамбл. Опъваше и опъваше юздите, вече по-силно, тъй като ако не успееха да спрат в най-скоро време, щяха да се разбият в скалите и да паднат стотина метра по-долу към брега.

Измина цяла вечност, през която дъждът продължаваше да го заслепява, а вятърът — да вие като излезли от ада вещици.

Най-накрая изкрещя:

— Рамбл, Оскар, проклети пъзльовци, спрете веднага! Това е заповед!

За негово изумление и безкрайно облекчение, Рамбл се изправи на задните си крака и зави встрани. Оскар изцвили и го последва. Забавиха, като се препъваха. Най-сетне, след цяла една безкрайност, спряха рязко.

Бяха успоредно на скалите. Ако Рамбл не се бе метнал встрани, щяха да се сблъскат в тях.

Баронът почувства такова облекчение, че не можеше да помръдне. Само стоеше върху задницата на коня и поемаше въздуха на едри глътки.

— Роухън!

Вратата на каретата се отвори и Сузана излезе, препъвайки се. Падна на колене, но се изправи веднага и хукна към него. Спря внезапно, осъзнала, че може да уплаши животните.

— Всичко е наред, Оскар. Ти само си почини малко, смелото ми момче. Джейми ще ти попее и ще те нахрани с моркови.

— Всъщност Рамбл ни спаси.

Младата жена се усмихна на съпруга си, после се обърна към коня.

— Беше чудесен, Рамбл. Аз лично ще те нахраня с най-хубавия овес и ечемик в цялото графство. Милорд, добре ли сте?

— Да — отвърна Маунтвейл.

Бавно се спусна между двете животни, потупа ги, за да ги успокои. Те бяха запенени и все още дишаха тежко.

„Непознатият.“ Роухън се извъртя рязко, но не видя никого. Мъжът не ги бе последвал.

— Елси, зле ли си ранен?

— Дясната ми ръка, милорд. Не е много лошо, само дет’ кървя кат’… нема значение. Шъ оживея, ама не благодарение на онзи глупак, който мъ простреля.

— Но благодарение на добрия стар Рамбл — заяви Роухън с усещането, че не управлява действията си. Това се дължеше на шока, но знаеше, че не може да си позволи да остава под неговото въздействие. — Ще постоим тук малко, колкото да си починат конете. Сузана, скъсай част от фустите си. Трябва да превържем ръката на Елси.

— Кой, по дяволите, е човекът, който мъ простреля, милорд?

— Трябва да е бил някой много лош човек, когото ще открия и ще убия. Не се тревожи, Елси. Само се дръж. Ние ще оправим всичко.

— Няма да викате онзи млад, издокаран лекар, нали, милорд? Той мъ плаши тъй, чи губя ума и дума.

— Ще го извикам, но ще стоя плътно до него и ако посмее да ти причини болка, ще го наредя. Така добре ли е?

— Да, така е добре — отвърна кочияшът и изгуби съзнание.

— Радвам се, че Елси е добре. Олекна ми, че и Рамбл, и Оскар не са окуцели. Баща ти много обичаше Рамбл. Винаги е казвал, че е от сой. И очевидно ми олекна, щом двамата със Сузана сте живи и здрави. Нито аз, нито тя обаче знаем кой е стрелял по вас. Нито пък разбирам защо. А ти, Сузана, имаш ли представа?

— Не, мадам.

Но в действителност си даваше чудесно сметка, виждаше го в светлите й очи. Отново не й бе казал нищо за Тиодор Миках, просто бе повторил, че Тиболт бе отрекъл всичко. Беше я излъгал в желанието си да я предпази. За него това означаваше да я държи в неведение.

Роухън погледна към майка си над вилицата, на която бе набол бъркани яйца. Тя се взираше ту в сина си, ту в снаха си, изпълнена с подозрителност. Бе десет сутринта след нощта на голямото изпитание. Беше станал призори, като остави съпругата си да спи. Бе наел мъже от селото, за да пазят Маунтвейл Хаус. Надяваше се нито Шарлот, нито Сузана да узнаят за това. Беше казал на шестимата човека да спират всеки непознат, когото открият.

Най-вероятно Тиодор Миках бе наблюдавал отнякъде къщата на Тиболт. И сигурно ги бе проследил, за да ги спре. Не можеше да приеме, че брат му бе изпратил негодяя след тях. Макар и мръсник, викарият не можеше да е чак толкова зъл. Миках очевидно бе избягал, когато бе видял, че конете са извън контрол. Усилията му щяха да бъдат напразни, ако се бяха разбили в скалите. По дяволите! Цялата тази тайнственост, тези тайни, несигурността около брат му му бяха крайно неприятни. Мисълта за опасността, на която бе изложена Сузана, не му даваше мира. Надяваше се тя да не разбере, че отсега нататък и двамата с Тоби щяха да бъдат под непрестанна охрана.