Катрин Каултър - Дивият барон

Баронът помисли, че той само му улесняваше задачата. Приближи се до бюрото и седна в един от старите столове, облицовани с кожа. Събра върховете на пръстите си и забарабани замислено с тях.

— Никой не знае, че Сузана е била омъжена за Джордж. Казал съм на всички, че сме женени от пет години и съм я крил. Защо съм го направил ли? Сигурно цялото общество ще зададе този въпрос. Направил съм го, защото съм бил прекалено млад, за да призная, че съм се влюбил и оженил. Постъпил съм глупаво, но обичам много съпругата и дъщеря си. И ти ще потвърждаваш тази измислица. Мариан е мое дете. Майка ни е единственият друг човек, който знае истината, както и Тоби, братът на Сузана, което бе неминуемо. Това е въпрос на семейна чест, на спасяване репутацията на Джордж. Имаш ли някакви въпроси?

— Не, щом това е твоето желание. Всички ще бъдат сащисани, естествено. Ти, сатирът от семейство Карингтън, си бил тайно женен през последните пет години, но си крил съпругата си, докато си продължавал да спиш с всяка лондончанка? По-голяма порочност от тази човек не може да си представи. Паството ми ще бъде порядъчно шокирано.

— Възможно е, но аз вече изминах дълъг път към поправяне на миналите си грешки. Бъди сигурен, че ще го довърша. Много очи ще се изпълнят със сълзи, когато чуят трогателните ми обяснения. Въпреки това, братко, ако разбереш, че някой от твоето паство е шокиран, припомняй си какво дължиш на семейството си. Така, след като се върнем в Маунтвейл Хаус, ще организираме друго парти. Ще обявя брака ни, макар да предполагам, че благодарение помощта на лейди Донтри поне половината население на Англия вече знае за него. Ще съумея да изглеждам напълно разкаян. Ще изглеждам очарователно натъжен и изпълнен със съжаление, със сведен поглед. После със Сузана ще отидем в Лондон и ще повторим представлението. Имаш ли някакви въпроси?

Тиболт поклати бавно глава. Изгледа странно брат си, сякаш бе някой напълно непознат, когото вижда за първи път.

— Не съм очаквал това от теб. Не разбирам защо си го направил. Тя не ти е никаква, никаква. Колкото до детето…

Баронът не можеше да понесе това. Прекъсна свещеника, преди да се е издал.

— О? Какво щеше да направиш ти, ако бе открил, че имаш племенница, че брат ти е скалъпил фалшива венчавка, защото е искал да легне с майката на въпросната племенница?

— Казах ти каква е Сузана.

— Да, каза ми. Но това е толкова абсурдно, толкова далече от истината, че ме кара да се питам какви са мотивите, които те подтикват да говориш така. Тя наистина е дама. Да не би да си я обявил за лека жена, за да оправдаеш Джордж за онова, което е сторил? Това е причината, нали? Виждам го в погледа ти.

— Не, аз съм я виждал, както съм виждал и другите. Макар да беше млада, страшно млада, все още не виждам причина да променя мнението си за нея. Тя ми се стори същата като другите.

— Тогава започвам да мисля, че брат ни е причинил същото нещо на три съвсем невинни млади дами. Ако си виждал само това, което си искал да видиш, тогава си направил непростима грешка. Не си дорасъл за благородната си професия, Тиболт. Трябваше да я издириш и да й кажеш истината. Налага се да се помолиш сериозно, за да поискаш прошка от Бога. Тя е била използвана безогледно от нашето семейство. Но на това вече е сложен край. Сега тя принадлежи на мен, както и Мариан.

Тиболт сви отново рамене.

— Ами другите? Ако не съм прав и се окаже, че не са проститутки? Би ли се опитал да ме ожениш за някоя от тях?

— Каза, че Джордж е измамил други две момичета. Знаеш ли кои са?

Викарият поклати глава.

— Но след като тази е дошла при теб, защо не са дошли и другите?

— Тя не е идвала при мен. Така, а сега ще се постараеш ли да забравиш всички гадости, които ти е наговорил брат ни? Нима си толкова наивен, та да повярваш на всичките му приказки? След като го е направил три пъти? Кажи ми, Сузана третата ли беше?

— Не, беше втората.

— Тя е била на седемнайсет години, когато Джордж я е убедил да се омъжи за него. Родена е и възпитана в благородническо семейство.

— Тя ме ритна в ребрата. Никоя дама не би сритала един Божи човек в ребрата.

— Тиболт, подлагаш на голямо изпитание търпението ми. Би ли ме признал за благородник?

— Естествено.

— Чудесно. Аз те ударих с всичка сила в лицето.

— Това е по-различно.

Роухън завъртя очи.

— Смайваш ме. А сега, ако обичаш, с най-голямо удоволствие бих те придружил до онова нещастно късче земя, което наричаш градина, и бих те налагал, докато мозъкът ти започне да функционира отново.