Катрин Каултър - Дивият барон

Викарият не бе способен да издаде какъвто и да било звук. Той се взираше, изпълнен с безпаметен ужас, като местеше поглед ту към брат си, ту към неговата нежна половинка. Преглътна с усилие, отвори уста, после я затвори, все така безмълвно.

— Не — изрече най-после той; прегракналият му глас се чуваше едвам-едвам. — Не може да е вярно. Защо ме измъчваш така, Роухън? Вярно е, че знаех какво правеше Джордж, но той ми бе брат. Във вените му течеше кръвта на нашите родители. Носеше злото в себе си. Трябваше да го защитавам.

— Колко други момичета имаше още, Тиболт?

— Но аз не…

Баронът се спусна така светкавично, че в първия момент Сузана не разбра какво става. Миг по-късно той вече бе сграбчил брат си за яката и го разтърсваше.

— Чуй ме, набожен млад глупак. Колко момичета е превел през мнимата венчална церемония на Макнали брат ни?

— Три. Но всичките бяха леки жени. Така че на кой му пука?

Лорд Маунтвейл отстъпи крачка назад и стовари юмрук в челюстта му. Тиболт се свлече на пода. Без да сваля поглед от него, баронът разтърка кокалчетата на ръката си.

Младата жена трепереше цялата.

— Три? Направил е това с още две момичета? Но как разбра?

Тя трепереше от шока, от унижение, от ярост. Прегърна я и целуна слепоочията й.

— Не беше кой знае колко трудно да се досетя. Страшно съжалявам за всичко това.

Притисна я още по-силно към гърдите си. Тя го прегърна с всички сили. Неговата мъка, както и нейната, бе почти осезателна. Сузана заговори първа; гласът й прозвуча тихо и спокойно.

— Всичко ще се нареди — промълви тя, завряла лице във врата му. — Кълна се, че ще се оправи. За това ще се погрижим и двамата.

— Толкова много измама, наистина е трудно да се приеме.

— Знам. Но заедно ще я преживеем.

— Милорд! — Това бе Нелсън, застанал втрещен на прага. — Какво стана с господаря ми?

— Получи някакъв удар, Нелсън. Защо не го оставиш? Чувал съм, че човек не трябва да се мести непосредствено след като е получил удар. О, и Нелсън, непременно кажи на господаря си, веднага след като се свести от този удар, че тази вечер ще се върна за друг братски разговор. А да, бих искал да се запознаеш със съпругата ми. Това е лейди Маунтвейл.

— Миледи, удоволствие е за мен — отвърна слугата, без да я погледне, вперил безпомощно поглед във викария, който бе започнал да се раздвижва и да стене. Сузана кимна на Нелсън, измъкна се от обятията на своя съпруг и се запъти към мястото, където лежеше Тилбот. Клепачите му потрепнаха и той отвори очи. Тя се взря в него и се усмихна; по-студена усмивка Роухън не бе виждал. Усети гнева й и това му допадна.

— Това, че се осмелявате да се наречете Божи човек несъмнено Го учудва много. Учудва и мен. Вие сте много лош човек, сър. Вие сте мошеник, привидно набожен лицемер. А дали не сте и нещо по-лошо от това? Ще открием какъв сте в действителност. Не заслужавате майка като Шарлот. Тя е добра. А вие, сър, вие сте едно неискрено същество.

И го изрита здраво в ребрата.

Нелсън се спусна към господаря си и се свлече на колене край него.

— Защо, миледи? — попита той, като изви глава към младата жена. — Не трябваше да го ритате. Негово превъзходителство току-що каза, че не е добре да се мести човек, получил наскоро удар.

— Аз изобщо не съм го местила — отвърна Сузана.

Завъртя се на пети и, съпроводена от своя съпруг, напусна къщата.

Когато Роухън излезе същата вечер и я остави сама в страноприемницата, тя прие без спорове. Чувстваше се болна, болна до мозъка на костите. Стомахът й се бунтуваше, гадеше й се, в гърлото й бе заседнала буца. На всичкото отгоре се притесняваше за своя любим, но той само поклати нетърпеливо глава, когато се опита да го убеди да не ходи при брат си.

— Тази работа трябва да се довърши — заяви той. — Трябва да науча цялата истина.

Целуна я и тя усети гнева му, празнотата, болката, страха от онова, което му предстоеше да научи.

Все пак бе успял много успешно да сподави яростта и смъртоносната си мъка. Молеше се Тиболт да се срещне с него тази вечер, макар да се опасяваше, че щеше да се скрие. Не, не бе избягал. Всички прозорци на жилището му светеха.

Брат му го очакваше в кабинета си, вероятно единствената стая, където се чувстваше сигурен. Роухън кимна на Нелсън, след това се запъти към кабинета и затвори вратата след себе си.

— Е, Тиболт, радвам се, че си тук.

Свещеникът сви рамене.

— Къде мога да отида? Това е моят дом. Аз съм отговорен за хората в този град. Разбира се, че ще бъда тук. Не си чак толкова страшен, Роухън, въпреки, че дясното ти кроше е все така ужасно. — Потърка челюстта си. Тя бе леко посиняла. После вдигна рамене и погледна брат си право в очите. — Значи си се оженил за проститутка. Мислех, че знаеш какво правиш. Но, като се има предвид твоята репутация, подобно уреждане на въпроса сигурно е най-удобно за теб. Така или иначе, това не е моя работа.