Катрин Каултър - Дивият барон

— Доколкото си спомням, бях съвсем прав във връзка с твоето първо неудобство. То продължи само една минута, не повече.

— Но това е различно. Този път няма да охкам.

Онзи, който изохка този път, бе баронът. Звукът прозвуча дълбоко в гърлото му; той отметна глава назад и я облегна върху една от възглавничките. Затвори очи.

— Няма да те гледам. Това ще помогне. Устата ти ме привлича толкова силно, че не мога да мисля за нищо друго. А ушите ти… слава Богу, че бонето ти ги прикрива.

Пръстите й стиснаха неволно ръката му.

— Може би утре би било добре — рече тя.

Маунтвейл обърна леко глава встрани, така че младата жена да не забележи доволната му усмивка. Тя от своя страна изчезна доста бързо.

Тиболт. Помнеше колко горди бяха родителите му с втория си син до деня, в който той се заключи в жилището на мистър Байъм и започна да вика с цяло гърло, че няма да излезе, докато баща му не обещае да не го кара да следва грешния път, отъпкан от него самия. Не, той трябвало да му разреши да стане свещеник. Родителите му бяха сащисани, сякаш поразени от гръм. Казаха му, че ще следва стъпките им, а след това — и стъпките на прекрасния си по-голям брат, т.е. — Роухън. В крайна сметка бяха отстъпили, несъмнено с тайната надежда, че Тиболт ще промени решението си, тъй като беше все още малък и не бе усетил сладострастието на младостта. Годините обаче бяха минали, а той продължаваше да държи твърдо на старото си мнение.

Баронът и баронесата се бяха утешили, че поне най-големият им син, Роухън, ще върви по стъпките им и ще продължи тяхното дело; в това отношение можеха да разчитат на него. Та нали вече ходеше наперено също като баща си? Нима момичетата вече не го проследяваха с изпълнен с копнеж поглед, където и да отидеше?

Лорд Маунтвейл разтърси глава, за да се отърве от тези спомени. Сега трябваше да съсредоточи вниманието си върху Тиболт. Какво се бе случило? Нима той действително бе замесен в някакви нечестиви деяния заедно с Джордж? Това му се струваше пълна лудост. Може би Макнали лъжеше. Може би Тиболт не знаеше нищо за каквото и да било. Може би дори Макнали да е видял Тиболт, срещата им да е била напълно невинна. Знаеше обаче, че трябва да открие истината. Предишната вечер Роухън бе заявил по време на вечеря:

— Утре тръгваме за Бранхоли Котидж, за да се видим с Тиболт. Искам да узная истината. Ако се окаже, че всичко е само блъф, тогава ще се върна в Оксфорд и ще счупя и двете ръце на Макнали.

Филип бе кимнал и, след като бе сдъвкал вкусното парченце печен омар, полят с лимонов сос, бе рекъл:

— Междувременно аз ще държа под око нашия „свещеник“. Ако Тиодор Миках си покаже носа, аз несъмнено ще науча. И ще кажа там, където трябва, че го искам. А вие със Сузана в Маунтвейл Хаус ли ще се върнете? Или ще отидете в Лондон?

— Още не съм сигурен — бе отвърнал замислено баронът. — Трябва да реша доста неща. Ще видим.

А сега се носеха към Бранхоли Котидж, който се намираше в южната част на Англия, на не повече от петнайсет мили от Маунтвейл Хаус.

Роухън се страхуваше от онова, което му предстоеше да научи. От друга страна, Макнали бе типичен мошеник. Бе лъгал през целия си скапан живот. Нищо чудно да бе излъгал и за брат му.

Сузана го стисна за ръката, сякаш прочела мислите му.

Тиболт Карингтън, много популярен млад мъж в малкото пазарно градче Еджтън-он-Хъф, бе известен със своята набожност и мъдрост, изумителни у един толкова млад човек, както и с ненатрапчивото си, но предано отношение и грижи към повереното му паство. Винаги намираше време дори за най-заблудените овце, дори за Джаспър-ковача, който пиеше толкова много, че на сутринта след една особено разгулна нощ подковал коня си обратно. Вдигна поглед от написаната наполовина проповед, когато прислужникът му Нелсън се изкашля от прага на кабинета.

— Брат ви е тук, сър.

— Брат ми ли? Божичко, Нелсън, баронът е тук?

Тиболт Карингтън бе на крака само след секунда с широка усмивка на лицето; в същия миг Роухън се появи в стаята.

— Роухън! Добре дошъл. Какво правиш тук? О, добре ли е майка? Да не се е случило нещо? Ти добре ли си?

— О, да, и аз, и останалите сме съвсем добре. Сузана, влез.

Младата жена изпълни поканата и се озова лице в лице с красив мъж, когото не бе виждала никога досега, който си приличаше много с Роухън и Джордж, но същевременно в него имаше нещо много различно. Може би се дължеше на напрежението и страстта в погледа му или на твърдата линия, образувана от устните. Не беше сигурна. И той притежаваше трапчинката в брадичката и зелените очи, характерни за всички мъже от семейство Карингтън. Усмивката, която насочи към нея, бе неопределена и безизразна. Тя застана неподвижно до Роухън, изпълнена с очакване.