Катрин Каултър - Дивият барон

Баронът предпочиташе да я заведе до леглото, но това трябваше да почака. Беше толкова женствена, бе непрекъснато такава през последните три дни и това направо го убиваше.

— Харесва ли ти… ъъ, градината?

— Току-що ти казах, че е прекрасна — дизайнът, всички тези цветове и преливания на цветове, както и малките пътечки са направо прелестни. Защо питаш? За мъж с твоята репутация една градина е само една градина, място за разходка, място, където човек може да излезе, за да подиша малко въздух от време на време.

— Не знаеш всичко, Сузана.

Тя го изгледа за момент, набърчила леко чело.

— Не, никога не съм твърдяла подобно нещо. Ти показваш само малка част от себе си на повърхността, Роухън, и понякога се питам дали дори тя е истинска.

Маунтвейл я целуна отново по устата и се усмихна.

— Нека да излезем да се поразходим. Научих някои изумителни неща, които ме разтърсиха до мозъка на костите. Виждаш ли, сега се оказа, че и брат ми Тиболт е намесен.

— Викарият ли?

— Да, викарият.

Два дена по-късно барон и баронеса Маунтвейл напуснаха Динуити Манър. Домакинът им ги изпрати, като им махаше с ръка, докато се изгубиха зад последния завой на покритата с чакъл алея.

— Кога ще бъде завършена кулата със зъберите на Филип, как мислиш?

— Единствената причина за присъствието му тук по това време на годината е именно тази кула. Ще го посетим отново през есента. Дотогава тя ще е готова. Филип винаги довежда до успешен край онова, което е започнал.

Утрото беше мъгливо, въздухът — тежък и студен; усещаше се приближаването на дъжда.

— Жалко, че вчера не открихме нищо повече — рече тя.

Маунтвейл кимна, пое обвитата й в ръкавица ръка в своята и я постави с дланта надолу върху бедрото си. А после я покри с ръка.

— Ханът, който посетихме вчера и където съм била с Джордж и онези двамата… той пробуди толкова много спомени у мен. Оттогава минаха почти пет години, Роухън. Бях съвсем млада и наивна. И глупава.

— Не, не си била глупава. Просто си била увлечена по един младеж, който е знаел прекалено добре точно какво иска и как да го получи. Била си само на седемнайсет години, за Бога. Справила си се прекрасно при дадените обстоятелства.

— Благодаря. Съжалявам, че никой не можа да ни каже нищо за Ламбърт или Тиодор Миках. Наистина ли името му е Ламби Ламбърт?

— Очевидно. Мисля, че Миках се е укрил, след като Ламбърт не се върна. Ако има поне капчица ум, трябва да се е покрил в някоя пещера. Това може да е дори пещерата край скалите на Бийчи Хед, за която нищо чудно да е научил от Джордж; в нея тримата играехме като момчета.

Младата жена помълча замислено за момент, след което рече:

— Знаеш ли какво, Роухън? Трябва да измислим начин да го накараме да дойде при нас. Ако обединим усилията си, неминуемо ще измислим някой хубав план.

Лорд Маунтвейл съзерцаваше съпругата си. Тя носеше прелестно кремаво сламено боне, украсено с малки копринени маргаритки, завързано с жълта пандела под брадичката й. Имаше елегантен и изключително женствен вид и въпреки това думите, изречени току-що, бяха изскочили точно от нейната уста. От една жена не се очакваше да излиза с подобни стратегии, стратегии, които бяха присъщи или поне трябваше да бъдат присъщи единствено за мъжкия ум.

— Ти няма да мислиш изобщо за нищо. Не желая онова копеле да се доближава до теб.

Сузана обърна длан и го стисна за ръката.

— Този път е по-различно. Вече сме подготвени за него. И ще го изиграем. Ще го накараме да се хване на въдицата. А после ще го цапардосаме по главата… естествено, след като разберем какво става всъщност.

Спря да говори и погледна през прозорчето на каретата Точно в този момент заваля дребен, студен, неприятен дъжд. Младата жена потръпна. Роухън я обгърна още по-плътно и я придърпа по-близо до себе си. Зави краката й с мекото вълнено одеяло, което стоеше винаги в каретата.

— Няма да има никакви въдици, освен ако рибарят не съм аз, а ти не си някъде на безопасно място. Не мога да рискувам да преживея отново онова, което се случи с теб, когато те отвлече Ламбърт.

Тя му се усмихна като русалка и Маунтвейл разбра, че е в беда. Но тя му бе съпруга, дяволите да го вземат. Неин дълг бе да му се подчинява. За каква жена се бе оженил?

— Толкова ми се иска да те любя — промълви той и въздъхна със съзнанието, че не можеше да го направи сега. — Утре? Моля те, кажи ми, че ще бъде утре. Страшно съм го загазил, Сузана.

— Сигурен ли си, че един мъж би трябвало да обсъжда подобни неща със своята съпруга? Не съществуват ли правила по този въпрос? Това е страшно лично, Роухън, и аз се смущавам. Не помниш ли? Обеща да не ме караш да се чувствам неловко, а пак го направи.