Катрин Каултър - Дивият барон

— Той е само на четиринайсет мили от Пърт. — След това се приближи до отсрещната стена и започна да оглежда книгите в другия книжен шкаф. — Най-сетне избра един том и го запрелиства. — А, ето. Дънкелд има катедрала, много голяма и значима. Там ще открием и гроба на въпросния епископ. Както и мощехранителницата. Ако първо успеем да намерим крещящата стена.

— Гледай, Роухън — възкликна Сузана и във възбудата си задърпа ръкава му. — Виж какво е написано с дребните черни буквички от вътрешната страна на задната корица. Хартийката излезе сама и виждам, че на нея е написано нещо.

— Епископско общество — повтори Маунтвейл. — Точно както подозирахме. Представи си само, общество от хора, посветили се на опазването и укриването на този „дяволски съд“. Това говори за огромно уважение, може би дори страх, от силата на това нещо.

— Бих искала да членувам там — обади се съпругата му. — Представете си ги само как се събират някъде в някоя потайна стая със спуснати завеси. Мислите ли, че все още се срещат от време на време?

— Несъмнено — отвърна Маунтвейл. — А ние никога няма да открием кои са те.

— Като се изключи Тиболт.

— Да, като се изключи Тиболт — съгласи се Роухън. — Именно той е причината за нашето желание да открием това древно вълшебство.

— Клуб — промърмори Филип. — Тайнствена организация, съществуваща вероятно от внушителен брой години. Чудно как е оцеляла от единайсети век досега. Картата е стара, но не чак осемстотин години, нито пък книгата. Не повече от сто години.

— Имаш право — потвърди Роухън и прокара пръсти по подвързията. — Трябва да е била изгубена, после открита отново.

— Мисля, — заяви виконтът, — че преди да тръгнем за Шотландия, за да търсим мощехранителницата и „дяволския съд“, трябва да посетим един от моите учители — мистър Лионайн Бъдсмън. Ако не е член на този клуб, поне ще е чувал за него. Той знае всичко. Мисля, че колкото повече информация съберем за това, толкова по-добре. Може би — додаде той и се намръщи, — може би дори така ще бъдем и в по-голяма безопасност.

Тримата се спогледаха. Сузана разбра, че всеки един от тях мислеше за магията, която бе по-стара отколкото можеха да си представят, магия, която може би твореше злини и която, ако бъдеше открита първо от Тиболт, щеше да му донесе безгранична власт.

Учителят на Филип не беше просто стар, той беше престарял. Роухън се ръкува със страх с него, да не би да счупи крехките му кости. Старецът се добра, клатушкайки се, до своя стол, и отметна глава — очевидно стара привичка — така че гъстата му бяла коса се разпиля по гърба. „Неговата малка суета“ — помисли си Роухън, очарован. Виконтът разпита любезно мистър Бъдсмън за здравето му. Последният насочи сълзящите си очи към тавана и отвърна, че ако не умрял до сутринта, нямало да бъде по негова вина.

Думите му накараха гостите да замлъкнат за момент.

— Сър, лорд Деренкорт казва, че знаете всичко, което заслужава да бъде научено — започна баронът, след като отпи от чая, сервиран им от извънредно стария иконом. — В такъв случай трябва да сте чували и за Епископското общество. Знаете ли нещо за него?

В този миг, без предупреждение, в салона влезе лорд Балантайн. Той се поклони на младата жена, а след това и на двамата й придружители.

— Интересна среща, няма две мнения по въпроса. Добър ден, сър. Добре изглеждате. Имате повече коса от мен самия. Винаги съм се питал доколко е справедливо това.

За изненада на Сузана старецът се наду, буквално се наду и отметна отново глава.

— Застоялият и много топъл въздух запазват косата, Балантайн. Това не е никаква тайна. А всички вие младите, ходите на открито и нощем оставяте прозорците си отворени, докато спите. Нищо чудно, че ви се случват какви ли не неприятни неща.

— Несъмнено имате право, сър — отвърна Филип. Надмогна неудоволствието си от неочакваната поява на мировия съдия и додаде: — Имаме нужда от помощта ви. Казах на моите приятели, че вие знаете всичко. Ще ни кажете ли нещо за Епископското общество?

Старецът се настани отново на стола си, подобно на насекомо — в своята какавида. Обви с крехките си, осеяни със старчески петна ръце чашата с чая.

— Всичко започва горе-долу по времето, когато съм роден; негов инициатор е някой си епископ Джакспар, отдавна покойник. Не знам как е станало, но той се натъкнал на документация, свързана с тази стара легенда, забравена от векове. Според нея, в много стари времена, папа Лъв IX дал на Макбет, крал на Шотландия, мощехранителница, в която се намирало древно вълшебство, известно като „дяволския съд“. Така и не разбрах какво точно представлява този съд. Дори видът и същността му да са известни на някои от членовете на това общество, те го пазят добре в тайна. „Дяволски съд“. Предизвиква любопитни представи, нали? Кара човек да се сеща за вещици и вълшебни отвари, подивели отшелници с дълги бели коси и магически пръчици. От друга страна, може би е наистина някакъв съд, някаква чаша, нещо, в което се слага течност. Звучи странно, нали? Какво би могъл да представлява подобен съд? Кой знае. Единствената друга информация, с която разполагам, е, че „дяволският съд“ се смята за опасен. Може би действието му е зло. Името му определено е злокобно. Всичко това, естествено, са само предположения.