Катрин Каултър - Измамата

Докато лежеше нощем в леглото, сама и изпълнена със страх, често се питаше дали все пак да не пише на херцога и да го помоли за помощ. А после пред очите й изплуваше Едмънд в прегръдките на баща й — и двамата бледи, бездиханни, завинаги напуснали този свят. Чудеше се колко ли още ще издържи. Понякога дори си представяше как се промъква в къщата му в Лондон и убива Джон Еджъртън със собствените си ръце, но мисълта за детето винаги я възпираше. Той вече беше нейното момче, което все се смееше щастливо, преследваше я и се опитваше да я застреля с пистолета — подарък от човека, който не би се поколебал да го убие. На кого ли Еджъртън е възложил смъртта му, в случай че тя го предаде?

Заплахата за живота на Едмънд я постави на колене така, както опасността за баща й не бе успяла. Той беше тук — оставен на нейните грижи. Тя бе отговорна за него. За това беззащитно петгодишно дете!

Когато стигна арката на църковните дъбови порти, вече бе успяла да си придаде спокоен и непроницаем вид. Вратата се отвори с пронизително изскърцване. Вътре беше студено и влажно — дебелите каменни стени не пропускаха почти никаква топлина.

Църквата беше празна. Тръгна бавно по тясната пътека между голите дървени пейки. До ушите й достигна лек стържещ звук.

— Вие ли сте Орела?

Дребен мъж, облечен в грубите вълнени дрехи на местните рибари, излезе от сенките. Беше съвсем млад, по меката кожа на лицето му не се забелязваше и следа от брада.

— Да. Вие ли ме следяхте?

— Не, партньорът ми. Той не се доверява на жени. С радост би клъцнал красивото ви вратле.

Очевидно се опитваше да я сплаши, но вече бе надраснала страха за собствения си живот. Протегна ръка.

— Дайте ми пакета. Нямам време за губене.

Момчето се смръщи. Явно го беше изненадала. После бавно измъкна мръсния плик от пояса си и й го подаде. Еванджелин седна на пейката и разстла листа в скута си. След малко вдигна очи.

— Вие ли сте Конан Деуит?

— Това е партньорът ми. Той е благородникът.

— Доведете ми го. Трябва да го видя.

— Конан ми каза само аз да се срещна с вас… — В гласа му имаше колебливост.

— Трябва да дойде! Ако откаже, не мога да направя нищо.

В закодираното съобщение от Ошар имаше описание на Конан Деуит: висок рус мъж, с бенка на лявата буза, близо до окото.

— Добре. Но дано имате основателна причина да настоявате.

— Не ме е грижа какво ще направите.

— Ще проверя дали иска да дойде.

Излезе и след няколко минути се върна, придружен от висок мъж в селски бричове от еленова кожа, полюшващ безгрижно бастун в дясната си ръка.

Конан Деуит се втренчи в момичето. Приятно лице, въпреки бледността на кожата. Джейми я бе нарекъл „студена кучка“, но в тона му имаше някакво страхопочитание.

— Какво искате от мен, Орел?

— Ошар ми е изпратил описанието ви. Трябваше да се уверя, че вие сте човекът, за когото ми пише.

Мъжът докосна голямата си бенка.

— Е, доволна ли сте?

Еванджелин кимна, бързо надраска инициалите си в долния край на листа и го подаде на Деуит.

— Имате ли нещо за мен?

Деуит й връчи тънък плик. Еванджелин го пъхна в джоба на пелерината си и се изправи.

— Джейми е прав — вие наистина сте студена кучка. Казах на Ошар, че не трябва да се доверява на жени, но той настоя, че сте по-различна и че има власт над вас. Вярва повече на Еджъртън, отколкото на мен. — Деуит сви рамене. — Е, ще видим. Винаги съм смятал, че женската съвест е нещо много крехко. Ще питам Еджъртън с какво толкова ви държат под своя власт. Той ви желае, както вероятно знаете. И в крайна сметка ще ви има.

Еванджелин успя да се засмее, но в този смях бликна цялото й презрение към продажния мръсник.

— Мненията ви безсъмнено са плод на вашия характер, господин Деуит. Считам работата си с вас за приключена. Тръгвам си.

— Кучка — тихо просъска той и се вгледа замислено в нея.

Еванджелин бързо му даде лондонския адрес на Джон Еджъртън и се обърна да си върви, но гласът му я спря:

— Онзи човек, Тревлин. Внимавайте да не заподозре нещо. Ще му прережа гърлото!

В гърдите й се надигна паника, но на лицето й се изписа единствено раздразнение.

— Глупак! Човекът няма никаква представа. Гледайте си вашата работа, а моята оставете на мен!

С тези думи се завъртя на пети и решително се отдалечи. Напусна мрачната църква и се потопи в ярката светлина на слънцето. Този мъж безспорно беше красив и това щеше да му отвори всички врати в Лондон. Бенката му беше забележителна. Да, доста неща имаше да пише в дневника си за Конан Деуит.