Катрин Каултър - Измамата

— Госпожо Роли? Мога ли да помогна с нещо?

— О, мадам, добро утро! — Икономката беше задъхана. Лицето й бе поруменяло. — Да ви призная, мадам, тревожа се за госпожа Нийдъл. Всяка сутрин си яде кашата в трапезарията на слугите точно в седем. Но днес никой не я е виждал. А вече минава осем. Нещо не е наред, усещам го. Тя е доста стара. Отивам да я видя.

— Ще дойда с вас. Вероятно се е залисала с някоя нова отвара и е изгубила представа за времето.

Когато стигнаха до стаята на върха на кулата, Еванджелин потропа на вратата.

— Госпожо Нийдъл, ние сме — мадам дьо ла Валет и госпожа Роли! Добре ли сте?

Никакъв отговор. Еванджелин пак извика. Нищо.

— Знаех си, че нещо не е наред — загрижено прошепна госпожа Роли. — Сигурна съм, че е болна.

— Вероятно е отишла в горичката за гъби. — Еванджелин вече натискаше голямата месингова брава. Изобщо не си вярваше. Незнайно защо, но не й се влизаше в билковата лаборатория.

Въздухът бе напоен със силния аромат на сухи рози.

— Госпожо Нийдъл! — Еванджелин започна бавно да обикаля из стаята.

Госпожа Роли, която я следваше по петите, внезапно си пое дълбоко дъх.

— О, боже! О, боже!

Еванджелин побягна към малката ниша, където се намираше спалният кът на госпожа Нийдъл. Старицата лежеше свита на топка до леглото си. Разбра, че е мъртва, още преди да приклекне и да опипа пулса й. Тялото вече беше изстинало.

— Беше доста стара — промълви госпожа Роли. — Но все пак случилото се е потресаващо. Сигурно е сърцето… Дано смъртта да е настъпила бързо. Боже господи, толкова ми е мъчно, че е била съвсем сама!

Еванджелин се отпусна на колене и притвори очи. В съзнанието й изплува спокойното лице на майка й — бледите устни, извити в усмивка, безжизнените сини очи, втренчени в небитието… Първата й реакция тогава бе отказ да разбере — застиналата неподвижно фигура, която доскоро бе нейна любяща майка, й бе напълно чужда. Мъката настъпи по-късно.

— Да — успя да промълви накрая и вдигна поглед към госпожа Роли, — беше стара… много стара… Доведете Басик. Той знае какво трябва да се направи.

Госпожа Роли кимна и припряно излезе. Постепенно лекото потракване на ключовете й заглъхна.

Еванджелин се вгледа в лицето на госпожа Нийдъл. Дълбоките й бръчки се бяха загладили. В смъртта си не изглеждаше толкова стара. Протегна ръка и докосна студената буза. Горката! Починала е сама, без жива душа край себе си. Погледът й попадна на голия врат над старата вълнена нощница. И тогава ги видя. Двете виолетови петна. Всяко с размерите на мъжки палец. Отново се отпусна на колене и притвори очи. О, не, само това не, господи! Насили се да погледне пак, този път по-внимателно. Кошмарните следи от палци си стояха там — жестоки и смъртоносни. Госпожа Нийдъл не бе починала сама — някой я беше удушил!

Закри лице с ръцете си. Тя бе виновна за всичко! Тя бе казала на Джон Еджъртън за старицата. Вероятно бе споменала и името й, макар че вече не си спомняше със сигурност. Бе му казала, че я подозира. Бе я споменала само защото… Изхлипа. Истината бе, че се бе разприказвала пред Еджъртън само за да го сплаши. Бе използвала горката жена, за да сложи край на тази лудост. А той просто я бе премахнал, както човек бръсва неканена прашинка от ръкава си. И сега госпожа Нийдъл бе мъртва, тъй като Еванджелин бе пристигнала в замъка Челси.

Басик я завари да се люшка напред-назад над тялото на старицата — с невиждащи очи и лице, обляно от сълзи, сгърчена от неописуема болка.

— Мадам — постави ръка на рамото й, — трябва да излезете оттук. Съжалявам, че смъртта й ви причинява толкова мъка. Някои преживяват много дълбоко шока…

Еванджелин изхлипа:

— Тя е мъртва, Басик. Не разбираш ли, мъртва е!

Басик приклекна и внимателно притисна длан към сърцето на госпожа Нийдъл.

— Да, разбирам. А сега си вървете. Аз ще се погрижа за всичко. Тя беше стара, много стара. Просто сърцето е спряло… Сигурно така е станало. Отишла си е мигновено, мадам. Изпратих за доктора. Скоро ще дойде. Вие вървете!

— Не, Басик, не е било сърцето. Не си е отишла безболезнено! — Еванджелин докосна виолетовите петна. — Някой се е промъкнал тук и я е удушил!

Басик усети как кръглата стая се завърта около него.

— Невъзможно! Не и тук, в Челси!

После разгледа внимателно петната. Веднага му стана ясно от какво са, но разумът му отказваше да приеме фактите.

— Но защо? — Чувстваше се безпомощен, неспособен да реагира, макар че с част от съзнанието си усещаше, че трябва да действа и да оправи някак си тази злокобна ситуация. — Защо?