Катрин Каултър - Измамата

Перото й застина за миг.

Някой се е промъкнал в замъка, качил се е в кулата и я е убил. Неизвестно кой.

Моля ви, върнете се в Челси!

Херцогът пристигна късно на следващата сутрин. Беше взел разстоянието от Лондон до замъка за по-малко от шест часа. Беше мръсен, уморен, потресен от начина, по който бе умряла старата му дойка, и обезумял от притеснение за Еванджелин.

— Благодаря на бога, че вече сте у дома, ваше благородие! Добре дошли!

Басик почувства такова облекчение при завръщането на господаря си, че едва не се хвърли на врата му. Чак се препъна в един стол в бързината да поеме палтото му.

— Дойдох колкото можах по-бързо, Басик. Къде е мадам?

— При лорд Едмънд, ваше благородие. Опасявам се, че смъртта на госпожа Нийдъл й се отрази много зле. Настоя да се заеме с подробностите по погребението. Разположил съм лакеи на пост. Всички ключалки са или сменени, или укрепени. Много се радваме, че дойдохте толкова бързо!

— Да, вече съм тук и тя няма за какво да се тревожи — каза херцогът и се отдалечи с широки крачки, оставяйки Басик загледан замислено след него.

Отвори тихо вратата на детската стая и пристъпи вътре. Огънят в камината пламтеше. Беше много топло. Тя седеше на килимчето до канапето. Едмънд беше седнал до нея и държеше в ръка английски дървен войник. Тъкмо казваше:

— Не знам, Ева. Казваш, че си добре, но Басик ме помоли да не те преследвам и да не стрелям по теб. Добави още, че няма да ми е много весело с теб.

— Вероятно е прав. Прости ми, Едмънд, но днес наистина няма да ти е особено весело с мен. Чудя се Басик винаги ли знае всичко?

— Предупреди ме и да не ти говоря високо. Да се отнасям към теб така, както бих искал да се отнасят към мен, когато ме боли коремчето. Налагало се примирие.

„Да, примирие“, помисли си тя, обърна се усмихната към него и му подаде ръка.

— Нека да е примирие, Едмънд. Ще подновим преследването утре.

Тогава Едмънд вдигна глава и зърна баща си.

— Татко! — Моментално се хвърли към него. Херцогът го грабна в обятията си и го разцелува. — Да видиш Ева ли си дошъл, татко? Тя изобщо не е на себе си. Тъжна е. Госпожа Нийдъл умря, нали знаеш? Чух как госпожа Роли го разправя на всички прислужници.

— Знам, Едмънд. Ето че Бъниън стои точно зад мен. Изобщо не съм го усетил. Той ще те изведе малко на езда. А аз ще се погрижа за братовчедка ти Ева.

— Но няма да я преследваш и да стреляш по нея, нали, татко?

— В никакъв случай.

— Добре. Само аз мога да го правя. Накарай я да се усмихне, татко. Обичам да я гледам как се усмихва.

Еванджелин чу гласа на Бъниън, но не го видя. Само след миг Едмънд вече беше изчезнал и тя бе сама с херцога. Той не се приближи. Затвори вратата и остана там, без да откъсва поглед от лицето й.

— Дойдох колкото можах по-бързо. — Протегна ръце към нея и прошепна: — Ела тук.

И тя го направи. След миг беше в обятията му.

— Вече всичко е наред. — Галеше гърба й. — Аз съм тук. Всичко е наред.

Болката и вината избухнаха в душата й. Разрида се неконтролируемо на рамото му. Кларъндън мълчеше. Просто я държеше, а големите му ръце продължаваха бавно да галят гърба й. Тя плачеше ли, плачеше.

Когато риданията й се превърнаха в хълцания, нежно целуна главата й.

— Всичко свърши, Еванджелин. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

— Не! — Отдръпна се от него. — Нищо не е наред! Абсолютно нищо!

Ако не се бе появила тя, госпожа Нийдъл щеше да е жива. Не може да му го каже. Защото Едмънд ще умре. Започна да го удря в гърдите. Искаше й се някой да убие и нея. Херцогът продължаваше да я държи здраво. Целият гняв, с който се опитваше да се въоръжи срещу нея, се бе изпарил заедно със смъртта на старата му дойка и молбата на Еванджелин да пристигне по-бързо. Успя да заключи дълбоко мъката си и се зае да я утешава.

Накрая в душата й не остана нищо — нито сълзи, нито гняв. Само празнота. Херцогът отслаби прегръдката си и пъхна в ръката й кърпичка. Еванджелин не направи нищо с нея, затова той я взе и изтри лицето й. Тогава осъзна, че обича това лице. Мисълта го разтресе до мозъка на костите. Очите й бяха подпухнали. Бледността й плашеше. Много странно как се бе привързала толкова към госпожа Нийдъл за толкова кратко време!

— Много съжалявам, ваше благородие! Радвам се, че дойдохте. Вече не знаех какво да правя.

— Свършила си много повече, отколкото е необходимо. Аз съм този, който трябва да се извини, че сама си понесла целия товар. — За миг зърна в очите й страдание и още нещо, което не разбра. Придърпа я по-близо до себе си. — Не е необходимо да говорим за това. Не искам да те наранявам повече.