Катрин Каултър - Измамата

Хвана брадичката й с дългите си тънки пръсти и вдигна главата й. Тя се опита да се отскубне от него, но единият от мъжете, които я бяха довели, изви назад ръката й и просъска:

— Стойте мирно, мадмоазел, или ще счупя красивото ви крилце!

Пръстите стиснаха брадичката й още по-здраво. После внезапно се отпуснаха. Мъжът посочи към един стол.

— Седнете!

Тя седна. Нямаше друг избор. Искаше да попита къде е баща й, но устата й беше пресъхнала. Защо ги бяха довели тук, в Париж? Изпитваше неописуем страх. Мъжът изрече:

— Казвам се Ошар. Имам нужда от вас. Ще правите точно онова, което ви наредя, в противен случай ще убия баща ви.

Къде се бавеха думите, с които да му се разкрещи и да поиска някакво обяснение!

— За мен е огромно облекчение, че изглеждате така. Херцогът харесва само красивите жени. Ако се наложи, ще спите с него.

Тя скочи от коравия стол и изкрещя:

— За какво говорите? Какъв херцог? Не познавам никакъв херцог! И какво сте сторили с баща ми?

— Познавате херцога, и още как! А скоро ще го опознаете още по-добре! Наполовина англичанка сте, а вие, проклетите англичани, сте винаги толкова уверени в абсолютната си правота! Чудя се дали аз първи да не легна с вас, за да съм сигурен, че ще знаете как да съблазните херцога, ако, разбира се, възникне такава необходимост.

Обърна се към помощниците си и запита:

— Съблякохте ли я, за да я разгледате?

— Пиленцето беше твърде уплашено, а бащата — твърде разярен. Не ми се искаше да се налага да го убивам. Желаете ли сега да я съблека?

Ошар я погледна и бавно поклати глава. После изведнъж се заля от смях. Накрая пропя на латински — с плътен монотонен глас, като свещеник, благославящ паството си.

Двамата мъже зад нея също запяха. Гласовете им бяха високи и кристално чисти като на момченца, а латинският им — безупречен и красив. Песнопението им отекна в подобната на монашеска килия стаичка.

Еванджелин се стресна и се събуди. Сърцето й лудо биеше, лицето й бе обляно от пот, а дишането й — толкова неравно, че едва не се задави.

Сън.

Само сън. Но по-голямата част от него наистина се бе случила. Защо обаче бе сънувала, че Ошар и копоите му пеят на латински? Нищо не бе разбрала от думите, а вероятно именно в тях се криеше посланието на съня. Сега нямаше никаква представа какво й предстои.

Сън…

Еванджелин тръсна глава и отметна завивките си. Трябва да се справи! Защото, ако не успее, баща й ще умре. Засега поне бе преодоляла най-голямото препятствие — херцогът я бе приел и приветствал като член на домакинството на замъка Челси. Спектакълът сътворен от Ошар, бе започнал и никой, включително и тя самата, не можеше да предотврати участието си в него.

Утринното слънце блестеше ярко в прозорците на спалнята й. Огънят в камината не беше запален, но и нямаше нужда от него. Беше толкова топло, че сякаш само за една нощ лятото беше дошло. Еванджелин си спомняше подобни зими от детството си в Англия. След проливните дъждове, смразяващите студове и снежните бури понякога настъпваха толкова топли дни, че човек започваше да мечтае за горещини и зеленини. Вдигна глава и погледна към голите клони на брястовете. Зимата си беше тук.

И на нея й предстояха толкова много неща… Най-важното бе да се сприятели със сина на херцога. Ако той още от пръв поглед не я хареса, свършено е. Спомни си как изтъкна този довод пред Ошар, на което той й се бе заканил с пръст: „В такъв случай, скъпа, предлагам ти да се подготвиш за погребението на баща си. Единственият проблем ще бъде, че никога няма да можеш да откриеш тялото му.“

Облече се и се приготви да излезе от спалнята. Точно в този момент дочу тежки тътрещи се стъпки, които приближаваха все повече към вратата й.

Заля я вълна от неистов ужас. Все още не можеше да се освободи от образите и гласовете на двамата мъже, които бяха нахлули в дома им и отвлекли нея и баща й. Дебелият се казваше Бирон. На другия не помнеше нито името, нито лицето, — само гласа му. Имаше излъчване на невестулка и приличаше на човек, който не е казал добра дума на никого през целия се живот. Поне не бяха причинили нищо лошо на двамата им прислужници — Маргьорит и Жозеф. Просто ги бяха оставили да се взират в недоумение през прозорците на гостната с измъчени и изпити под светлината на свещите лица. Нея я бяха хвърлили в едната карета, а баща й — в другата. Призори бяха пристигнали в Париж. После онази стаичка…

Толкова бързо… Толкова бързо и невъзвратимо се бе променил животът й…