Барбара Картланд: Кармата на любовта

1885

— Махай се и изобщо не се връщай! Омръзна ми до смърт да ме гледаш отвисоко, като че ли си някаква изключително важна особа! Ти си едно нищо! Чуваш ли? Нищо! Да видя как ще се оправиш сама и без пари. Ако ли пък замръзнеш, още по-добре!

Докато говореше, графиня Линдейл — едра и дебела жена с червендалесто лице, блъсна момичето, което влачеше. То се строполи от външната страна на входната врата, която разярената жена захлопна с трясък.

Лейди Ориса Фейн остана да лежи на земята. Виеше й се свят от жестокия удар, който получи от мащехата си, ръката я болеше там, където дебелите, но здрави пръсти се бяха впили в плътта й.

Беше я влачила от малката всекидневна в задната част през цялата къща, за да я изхвърли по възможно най-унизителния начин през главния вход.

Когато графинята бе пияна, с нея нито можеше да се говори, нито да бъде убедена да направи нещо разумно. Това Ориса знаеше от горчивия опит, който бе придобила от честите й напивания. Никога преди обаче не я беше изхвърляла от къщата в буквалния смисъл на думата. Тъй като пияната графиня не можеше да изкачи стълбите до горния етаж, досега Ориса все успяваше по някакъв начин да избяга горе и да се скрие в спалнята си.

Скандалът започна от нищо.

Графинята никога не се бе отнасяла към Ориса добре. Най-редовно я обвиняваше, че се държи високомерно към нея.

Това се дължеше преди всичко на произхода й, който тя се стремеше по всякакъв начин да забрави. Бе останала вдовица на дребен чиновник от английската администрация, обаче при връщането си в Англия прояви завидно умение, когато благодарение на неведомите пътища на съдбата попадна на един параход с графа. Самотен и съкрушен след смъртта на любимата си съпруга, той стана лесна плячка за пресметливата си и амбициозна спътница.

Дългото пътуване бе предоставило на госпожа Смитсън идеална възможност да обгради тъжния вдовец с топлота и симпатия, на които той не можа да устои. Пък изглежда, че тази ситуация до голяма степен го утешаваше и развличаше.

Граф Линдейл бе доста затворен човек и освен щастливия си брак, не бе имал случай да опознае по-добре коварството на жените.

Тогава все още изключително привлекателна и дори съблазнителна, госпожа Смитсън без особени усилия, но с много хитрост, спечели графа. Не бяха минали и три месеца, когато тя достигна мечтания триумф на живота си — стана графиня Линдейл.

Често Ориса се измъчваше от мисълта, че ако пътуваше с баща си, би могла да предотврати това, което се оказа катастрофа не само за него, а и за самата нея. Но колкото повече опознаваше мащехата си, нейната желязна и непоклатима решимост, толкова повече се засилваше вътрешната й увереност, че едва ли някой би могъл да предпази баща й от пагубното увлечение по тази жена.

„Ако само татко беше останал в полка си в Индия!“ — бе казвала тя често на брат си, обхваната от безкрайно отчаяние.

Той обаче наследи титлата и това наложи преждевременно да напусне службата в Индия и да се върне в Англия, за да заеме новото си положение в обществото.

Титлата с нищо не промени начина им на живот. Оказа се, че брат му, от когото получи наследството, е пропилял и малкото пари, останали от баща им.

Не мина много време и госпожа Смитсън разбра, че почетната титла, до която успя да се домогне, не компенсира затрудненото материално положение, с което трябваше да се примири.

Дори слугите бяха недостатъчни. Тя реши, че като използва заварената си дъщеря едва ли не като момиче за всичко, ще си върне за униженията, които според нея трябваше да понася.

Животът на Ориса се превърна в кошмар от мига, в който майка й почина в Индия, а тя бе едва на десет години. Тя бе брутално и жестоко откъсната не само от единствения свят, който познаваше и обичаше, но и от любимата си айа, която я бе откърмила и отгледала от бебе.

Бе изпратена в Англия преди баща си. Бяха използвали завръщането на съпругата на един полковник с по-ранен параход, която обеща „да се погрижи за бедното, загубило майка си дете“.

Англия се стори на Ориса студена и мрачна. Тя страдаше безкрайно за слънчевата светлина, която отъждествяваше с майчината си обич. Когато нощно време оставаше сама в малката студена спалня, сякаш чуваше звуците на Индия — шума на многолюдната тълпа, лаенето на бездомните кучета, скърцането на каруците.

— Мамо… мамо… — хълцаше тя, заровила глава във възглавницата, която скоро ставаше съвсем мокра от пролетите сълзи.