Барбара Картланд - Кармата на любовта

Именно мащехата й насърчаваше новия си съпруг да удави в алкохол проблемите си. Опитът от предишния брак я бе научил, че пиенето е лек за всички болести.

Даже когато бе пияна, графинята избягваше да говори за първия си брак. Ала с течение на годините от неволно изпуснати думи Ориса успя да си изгради една представа, много по-различна от така умело поднесените на баща й по време на пътуването преструвки за изпитвана мъка по обща и за двамата загуба.

Докато в Индия употребата на алкохол можеше да бъде приписана, на пагубното влияние на климата, тук — в Англия, за това нямаше никакво извинение. А графът и втората му жена пиеха постоянно.

Най-много от това страдаше Ориса.

Тя не само бе превърната в безплатна слугиня в мрачната им неприветлива къща в Лондон, но трябваше да стане и ням свидетел и да се примири с това да вижда баща си нощ след нощ пиян, а мащехата й да се държи като невъзпитана скандалджийка.

Нито един свестен слуга не можеше да бъде задържан по-дълго време в домакинството, а малкото приятели на графа, които бяха останали в Англия, съвсем скоро престанаха да ги посещават.

Ориса се оказа не само без приятели на нейната възраст, но и лишена от контакти с някакви по-нормално държащи се хора.

Животът й сигурно щеше да бъде като в самотен затвор, ако брат й — виконт Дилингам, не бе настоял все пак момичето да получи някакво образование. И той като баща им служеше с полка си в Индия. По време на една от отпуските, прекарани в Англия, постави условие или тя да посещава училище, или да й бъде наета гувернантка.

За неин късмет идеята в дома им да се появи друга жена бе повече, отколкото можеше да се иска от графинята. Така Ориса бе изпратена в едно частно училище за млади благородни девойки.

В тяхната среда Ориса се оказа аутсайдер. Израснала в Индия, тя нямаше никаква представа какво интересува нейните връстнички. А и фактът, че не можеше да ги покани в къщи, автоматично я лишаваше от евентуалното им гостоприемство.

Въпреки това тя научи много неща. Домашните й упражнения, в които не бе надникнал никой освен учителката, говореха за жив ум. Особено любими й бяха историята, литературата и географията.

Училището й помогна да разбере, че четенето може да й помогне да избяга от мърморенията, кавгите и всичко, което можеше да се причисли просто и естествено към духовната и физическата грубост на мащехата й.

В дома им не се купуваха книги. Новата графиня хвърляше по един поглед на списанията „Лейди“ и „Джентълуомън“, а баща й получаваше вестник „Морнинг пост“. Ориса знаеше, че може да взима книги на разменни начала, но изпаднал изцяло под чехъла на втората си жена, баща й едва ли щеше да й даде пари, за да плати абонамента.

В този случай късметът й пак не я забрави. Чичо й — полковник Хенри Хобърт, плати едногодишния абонамент. Това бе коледният му подарък за Ориса. Нейната искрена и някак странна благодарност го трогна и оттогава той го подновяваше всяка година, без дори да предполага, че по този начин й помага да не потъне в черната бездна на безнадеждността.

Ориса растеше. А с това се увеличаваше и ревността на мащехата към нейната външност. Лейди Линдейл никога не бе харесвала малкото крехко дете, с което нямаше нищо общо. Но перспективата, че тя ще израсне толкова хубава девойка, че хората ще говорят за нея като за красавица, просто я разяряваше, защото тя отлично знаеше, че времето и пиянските оргии напълно са съсипали дори малката привлекателност, която бе притежавала на млади години.

Грубостта й към заварената дъщеря се увеличаваше право пропорционално на количеството джин, което поглъщаше. Тогава цялата омраза и злоба, които се таяха в нея, избухваха.

Но тази вечер те достигнаха кулминационната си точка, в резултат на което Ориса се озова изхвърлена и трепереща от студ пред входната врата на собствения си дом.

Едва успя да се изправи, защото краката й бяха схванати от студ. Отърси полепналия по полата на вечерната й рокля сняг. После погледна потъмнялото и отдавна нелъскано медно чукче.

Нямаше никакъв смисъл да чука. Единственият човек, който щеше да я чуе, бе мащехата й. А в сегашната си ярост тя едва ли щеше да я пусне да влезе.

Двете немарливи слугини сигурно отдавна спяха. Стаите им се намираха на горния етаж, а прозорците им бяха от другата страна на къщата. Даже да я чуеха, едва ли щяха да си направят труда да слязат долу. Когато господарката изпаднеше в едно от пиянските си състояния, те умираха от страх и се стараеха да стоят колкото може по-далеч от погледа й.