Барбара Картланд: Кармата на любовта

„Трябва да намеря някакво място, където да отида“ — помисли си Ориса.

Опита се да мисли, въпреки че главата й кънтеше от нанесените както обикновено в такива случаи жестоки удари. В този момент съвсем неочаквано пред една от съседните къщи спря файтон. От него слезе един мъж й плати на кочияша, който прибра парите в джоба си, дръпна юздите, шибна уморения кон и му подвикна да тръгва.

Когато файтонът мина край нея, Ориса инстинктивно вдигна ръка.

— Хей!

Кочияшът дръпна юздите и конят спря. Когато погледът му се плъзна по нея, изразяваше изненада. В единадесет през нощта по улиците не се разхождаха самотни млади момичета, облечени във вечерни рокли и без придружител.

— Накъде? — попита неохотно той. В гласа му се долови колебание дали да я вземе или не. Сигурно се страхуваше дали ще има пари да му плати.

— Ще ви бъда благодарна — започна тя с треперещ от студа глас, — ако бъдете така любезен да ме закарате на улица „Куин Ан“, номер 24, точно зад казармите „Уелингтън“.

Кочияшът се успокои. Начинът, по който говореше, го накара да разбере, че не е от този тип жени, за каквато я бе помислил отначало. Преди да слезе от капрата, Ориса сама отвори вратата на файтона и се качи в него.

Седна на тапицираната с черна кожа седалка и изпита безгранично облекчение, че е избягала от хапещия студ. Чак сега усети, че трепери с цялото си тяло. Въздъхна дълбоко, за да се успокои, доколкото това бе възможно, и се облегна.

Чарлз нямаше да се зарадва, като я види. Но нямаше никой друг, към когото да се обърне за помощ в този час на нощта. Добре, че поне той бе тук. Беше се върнал от Индия само преди една седмица.

Той бе толкова зает, че Ориса го бе видяла само веднъж. Не бе намерила кураж, пък и не разполагаше с достатъчно време, за да му разкаже по какъв ужасен начин се бяха развили събитията в дома им, колко непоносимо бе цялото й съществувание.

Виконт Дилингам не се бе върнал от Индия в отпуска.

Предстоеше му да бъде преместен в Британския експедиционен корпус. През септември неговите подразделения бяха дебаркирали в Египет, но напредването им по горното течение на Нил бе бавно и незадоволително. Това наложи изпращането в Хартум на подкрепления, които да помогнат на генерал Гордън да усили темпа на операцията.

— Това е голям шанс за мен! Толкова исках да бъда изпратен в Судан! — бе казал Чарлз на сестра си.

— Но не е ли опасно? — попита го тя без да може да скрие тревогата в гласа си.

— Войната по принцип е опасно нещо — усмихна й се той успокоително. — След Индия за мен това е едно желано разнообразие. Да не говорим, че ще се осъществи мечтата ми да участвам в истински бойни сражения.

— О, Чарлз, моля те, пази се — почти проплака Ориса. — Ако нещо ти се случи… няма да ми остане никой…

Чарлз я бе прегърнал и страховете й постепенно изчезнаха. Сега Ориса гореше от желание да го види отново, да сподели с него проблемите на живота си.

Офицерите, които щяха да се присъединят към армията на лорд Улзли, трябваше да преминат специален курс на обучение и запознаване с конкретните условия на водене на бойни действия в Судан. Тъй като казармите „Уелингтън“, не бяха достатъчно големи, за да поберат всички заминаващи, част от тях бе разквартирувана на улица „Куин Ан“.

„Може би това са жилища само за военни и няма да ме пуснат да вляза“ — помисли разтревожена Ориса. Тогава какво ли щеше да прави? Сети се, че може да му изпрати бележка и той ще дойде да я види. И да й помогне.

Пътуването с файтона до улица „Куин Ан“ й се стори безкрайно. Спомни си колебливия поглед на кочияша и изпита облекчение, че в джоба си има няколко дребни монети.

Една от новите прислужнички, които майка й намери, имаше пипливи ръце. Беше съвсем млада, едва на шестнадесет години. Не посягаше на нищо друго, освен на монети, които сякаш изчезваха в джобовете й.

Поради тази причина Ориса бе принудена да не се разделя, дори когато отива на вечеря, с кесията си. Макар в нея да имаше само дребни монети, не можеше да си разреши да ги изгуби, тъй като получаваше по няколко лири само за дрехи и то когато баща й изпадаше в едно от редките си добри настроения. Именно тези дребни пари щяха да я спасят сега.

Бе потънала толкова дълбоко в нерадостните си мисли, че се сепна, когато конят спря. Тя скочи на паважа и попита кочияша колко му дължи. Внимателно отдели монета, която включваше известен бакшиш, и му я подаде. Той докосна уважително с ръка шапката си, изплющя с камшика и подкара файтона.