Бренда Джойс - Играта

— Аз съм разглобен.

Катрин го гледаше, останала отново без дъх. Защо казваше такива неща? Той бе опитен любовник, беше притежавал много жени. Нима бе говорил така на всяка една от тях? Вероятно да — за мъж като него ласкателството сигурно бе втора природа.

Лиъм се завъртя на една страна. Погледът му се плъзна по голите й гърди. Катрин посегна към разкъсания корсет, но той спря ръката й.

— Нямаш нищо за криене. Ти си красива, най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Недей.

Лиъм се надигна.

— Но това е истина.

Тя го погледна. Панталоните му бяха разкопчани, а след миг той свали и ризата си. Очите й не се отделяха от него. Мускулите на раменете, ръцете и гърдите му изпъкваха ясно при всяко негово движение. Отново я прониза желание. Лиъм й се усмихна нежно, топло, интимно.

— Защо направи това? Защо… — Катрин се поколеба, изчервена.

— Защо свърших така? — Усмивката му се бе стопила. Беше станал напълно сериозен. — Първия път не бях в състояние да се контролирам. И макар че и сега ми беше много трудно, не исках да се изпразня вътре в теб, Катрин. — Мускулите на лицето му се бяха стегнали.

Тя беше поразена.

— Пазиш ме да не забременея с незаконно дете?

Лиъм се изправи грациозно и се отдалечи от леглото. Когато проговори, бе стигнал вече до каменната стена.

— Не съм толкова жесток, че да оставя потомство на този свят. — Той се обърна и я погледна право в очите. — Не искам деца. Няма да имам деца. За нищо на света не бих им оставил в наследство такъв живот.

Катрин го гледаше втренчено. Внезапно я беше заболяло за него.

Тя не можеше да помръдне, нито пък искаше. Но огънят отдавна бе загаснал, луната бе изгряла и залязла и по светлината, проникваща в стаята, се виждаше, че е настъпил нов ден и че наближава време за обяд.

Крайниците й бяха изтръпнали, както впрочем и всички останали части на тялото й. Но усещането бе фантастично. Катрин имаше чувството, че никога повече няма да може да изпита срам. Не бяха ли опитали с Лиъм всички плътски наслади, които могат да съществуват между един мъж и една жена? Не бе в състояние да преброи колко пъти я бе любил. Усети, че се усмихва. Протегна се като котка, измърка от удоволствие, протегна се отново и най-накрая се надигна от леглото.

Беше сама в стаята. Когато се любиха за последен път, слънцето вече бе изгряло високо над хоризонта. Преди да падне изтощена в прегръдките на съня, Катрин бе чула Лиъм да излиза. Каква ли работа бе в състояние да го накара да стане от леглото след такъв ден и такава нощ? С чувство на пълно доволство и насита и в същото време — на нетърпеливо очакване на новата нощ, тя отмахна завивките от себе си. Беше гола-голеничка. Погледът й се плъзна надолу и с изненада откри червеникави белези по гърдите й. Пръстите й докоснаха лекичко, ласкаво гладката й кожа и едва тогава Катрин стана от леглото. Сърцето и пееше.

Тя се опита да укроти радостта си. Повтаряше си, че е паднала жена, любовница на пират и че настроението й трябва да бъде мрачно и унило. Огледа празната, потискаща стая и това наистина я поотрезви. Но Катрин гневно тръсна глава. Не искаше да мисли за неща, които не можеха да бъдат променени. Не искаше да мисли и за нещата, които я натъжаваха — за отвличането, за сегашното си положение. Искаше да мисли единствено за Лиъм и за великолепния начин, по който я любеше.

Изведнъж тя застина с натежало сърце. Беше си спомнила как той бе отказал да посее семето си в нея. Разбира се, за Катрин това бе облекчение. Не желаеше да носи незаконно дете от него. Но… имаше нещо безкрайно тъжно в тази негова твърда решеност да няма деца.

Катрин пропъди мрачните си мисли. Безцелно скитащият й поглед съзря малкото ковчеже, което Лиъм се бе опитал да й даде вчера сутринта. Стресната, тя осъзна, че бяха прекарали в леглото повече от двадесет и четири часа. Обърна се към смачканите завивки. Изглеждаше невероятно — но бе истина.

Дрехите й бяха пръснати по пода. Катрин посегна към долните си гащи, но те бяха раздрани на две и тя ги захвърли настрана. После вдигна златистата рокля и внимателно я положи върху леглото. Корсетът бе разкъсан — о, колко добре си спомняше този момент! — и се налагаше да го зашие. Роклята бе твърде хубава, за да я остави така.

Погледът й се върна към малката, инкрустирана с емайл кутия.

Недей, каза си Катрин. Но не можеше да престане да мисли за неговия подарък.

— Не искам твоите подаръци, Лиъм О’Нийл! — изкрещя тя.

Радостта й се бе сменила с тъга. Катрин седна на леглото, уви тялото си с една от кожите и ядосано впери поглед в кутията. Мразеше я, защото тя бе доказателство за това в какво се бе превърнала, какво представляваше сега. Сълзи на гняв изпълниха очите й. Защо се опитваше да измами сама себе си, да пренебрегне фактите?