Бренда Джойс - Играта

Катрин рязко се изправи, захвърли кожата и отиде до ковчежето. В ключалката му бе пъхнато малко медно ключе. Тя го завъртя и капакът се отвори. От устните на Катрин се изтръгна задавено възклицание.

В кутията лежеше великолепна огърлица. Петорен наниз от рубини, всеки от които имаше златен обков, инкрустиран с блестящи диаманти. Подаръкът не беше дрънкулка. Беше накит, достоен за принцеса, не за уличница. Катрин не можеше да повярва на очите си. Не можеше и да проумее какво означава всичко това. Не можеше да разбере Лиъм.

Замаяна, тя взе огърлицата. Беше дяволски тежка. Сигурно бе много, много неудобна за носене. Но Катрин никога нямаше да разбере дали наистина е така, нали? Защото никога нямаше да приеме да носи неговия подарък.

Тя прехапа устни, сложи огърлицата до шията си и се извърна, за да се види в огледалото над раклата. Но едва зърнала своето отражение, Катрин пусна рубините на земята, сякаш я бяха опарили.

Защото бе видяла една висока, гола жена с разрошени, разпилени червени коси, с издути и изранени устни, с блестящи в неприкрита възбуда очи и с безценна огърлица над голите си, тръпнещи гърди. Отражението в огледалото не беше на Катрин Фицджералд, дъщерята на граф Дезмънд. Беше на една скъпоплатена метреса… на една курва.

Тя остави огърлицата да лежи на пода. Сърцето й туптеше силно и забързано. Облече бельото и долната си риза, но за съжалеше нямаше друга рокля и трябваше да носи скъсаната. Нямаше и гребен, затова се опита да разреше косата си с пръсти, но без особен успех. Най-накрая Катрин се наведе, взе огърлицата, върна я обратно в ковчежето и го заключи. Сетне, придържайки с ръка краищата на корсета си затворени, тя излезе припряно от стаята и се спусна по стълбите.

Лиъм стоеше до камината, потънал в мисли. Ги бе седнал на пода близо до него и си играеше с едно голямо куче вълча порода. До дървената маса седеше Макгрегър и четеше задълбочено някаква книга. Книга? Катрин не бе предполагала, че шотландецът изобщо може да чете.

Замисленото изражение на Лиъм се смени с топла усмивка, когато се обърна и я видя. Катрин, която тъкмо бе стигнала до края на стълбите, замръзна на място. Лиъм срещна погледа й и усмивката му застина, сетне се стопи. Очите му се плъзнаха към ковчежето, което тя държеше в ръка.

Огромна, неподдаваща се на описание мъка обхвана Катрин. Тя гледаше Лиъм, неговото гордо, красиво лице, силната му едра фигура и неразгадаемите му сиви очи и мислеше за предишния ден. Каква глупачка беше да се събуди толкова радостна и заслепена от мечти. Това, което бяха правили, не бе любов. О, не. Беше просто прелюбодеяние, дори по-лошо — чисто хедонистичен секс.

Но дори и да бе любов, това нямаше да промени Лиъм О’Нийл. Той беше син на Шон О’Нийл — наистина, не бе изнасилвач като баща си, но си оставаше един аморален пират.

— Добър ден, Катрин — каза Лиъм с равен глас. Очите му я наблюдаваха изпитателно. — Вече се канехме да обядваме. Погледът му се спря върху скъсания корсет, който тя продължаваше да стиска здраво. — Наредих да донесат сандъка с дрехи от кораба. Той ще бъде тук всеки момент. Ще изчакаме да се преоблечеш, преди да седнем на масата.

Сърцето й сякаш се бе разтрошило. И това нямаше нищо общо със скъсаната й рокля. Тя се приближи до него и му подаде кутията.

— Не мога да го приема.

Лиъм кимна с непроницаемо изражение.

— Много добре. Както решиш. — Тонът му беше безстрастен.

Прииска й се да заплаче. Със замъглен поглед тя се извърна настрана към масата, където щяха да се хранят. Беше се събудила гладна като вълк, но сега апетитът и се бе изпарил. Намираше се в сериозна опасност, но отказваше да определи точно откъде идваше тя. Знаеше само едно — трябваше да избяга. Независимо, че това щеше да й причини невероятна болка.

Няколко дни по-късно Катрин седеше на пода с Ги. Играеха на зарове. По принцип той бе сериозно момче, затова всяка негова усмивка, всяко негово победоносно възклицание при успех я изпълваше с радост. Залагаха клонки и камъчета, въпреки че първоначално Ги, негодникът, бе настоял да играят с истински монети. Сега той отново пляскаше с ръце, зачервен от удоволствие — пак бе спечелил. Катрин му се усмихна.

— Не мога да те надвия, Ги. Мисля, че трябва призная разгрома си.

Ги й се ухили, сетне вдигна поглед и очевидно забеляза някого зад гърба й, защото усмивката му грейна още по-силно. Катрин се извърна и видя, че Лиъм ги наблюдава със странно изражение на лицето. Сърцето й моментално заби лудо. Много добре знаеше колко е часът… и какво ще се случи съвсем скоро в спалнята им на горния етаж.